Около нея били подредени и другите свещени предмети.
Златната менора — светилникът със седем свещи. Трапезата на Божественото присъствие, също от чисто злато, на която се слага свещеният хляб. Сребърните тръби, които призовават вярващите за богослужение.
Всичко, което Бог заповядал на Мойсей да направи на планината Синай.
Римляните знаели, че разрушаването на Втория храм и разграбването на неговите съкровища ще означават край на юдаизма като религия. На хората, които я изповядвали, предстояло ново заточение. Главно духовно, въпреки че мнозина от тях щели да умрат или да бъдат изпратени в робство.
Трети храм нямало да има.
През последните 1940 години положението не се е променило, помисли си Але, докато влизаше във Виенската синагога, оцеляла при нацистката окупация.
Храмът се гушеше между безлични жилищни блокове и беше оцелял благодарение на един декрет на император Йосиф II, който разрешавал единствено на католическите катедрали да бъдат строени на централните артерии на града. По ирония на съдбата именно това оскърбление бе спасило сградата. Нацистите не можели да я подпалят, без да опожарят целия квартал.
Строената през XIX век синагога имаше овална форма. Сводът беше стъпил на дванайсет позлатени колони в йонийски стил, символизиращи дванайсетте синове на Яков, прародители на израилтянските племена. Вътрешността на високото кубе беше синя, обсипана със сребристи звезди. През изминалия месец Але се беше отбивала тук почти всеки ден, привлечена от чистите форми и елегантността на храма, в който се чувстваше като във вътрешността на скъпоценно яйце.
Какво би означавало за юдеите строителството на Трети храм в Йерусалим? Без съмнение всичко. Но за изпълнението на тази задача нейната нова вяра щеше да се нуждае от своите нови светини.
Тя зарея поглед из вътрешността на слабо осветения храм и очите й се насълзиха. Все още усещаше грубите лапи на онези негодници по тялото си. Никой досега не я беше докосвал по такъв начин. Але се разплака. Какво би си помислила майка й? Тя беше добра жена, която рядко споменаваше бившия си съпруг и правеше всичко възможно да я накара да му прости. Но Але така и не успя. Би трябвало да се безпокои от това, което стори на баща си, но съзнанието й беше изцяло заето от мечтите за бъдещето.
Избърса сълзите си и направи опит да се успокои.
Свещеният кивот никога нямаше да бъде открит — вавилонците се бяха погрижили за това. Но какво бе станало със златната менора, Божествената трапеза и сребърните тръби? Те може би все още съществуваха.
Съкровището на Храма. Или това, което беше останало от него. Изчезнало преди 1940 години. От баща й зависеше дали то щеше да бъде намерено.
9
Закария беше доволен. Постановката се получи много добре, въпреки че Роча прояви по-голяма грубост от тази, за която се бяха договорили. По всичко личеше, че Том Сейган разбра посланието.
Този човек се оказа дори по-уязвим, отколкото го беше описала дъщеря му. Никой не беше споменал за самоубийство. Але просто бе обяснила, че баща й живее сам в малка къщичка в Орландо, сред два милиона души, които дори не подозират за съществуването му. Върнал се във Флорида, след като изгубил работата си в Калифорния. След повече от десетилетие на първа страница, редовно участие в новинарски емисии и изяви в интернет, анонимността със сигурност била тежък удар за него. Защото бил не просто репортер, а истинска знаменитост. От проучването на миналото му стана ясно, че много хора бяха вярвали на Том Сейган. И може би именно по тази причина голяма част от тях се бяха обърнали срещу него.
— Вие евреин ли сте? — попита Сейган.
— Да — кимна Закария. — И двамата сме деца на Бога.
— Говорете само за себе си.
— Няма как да отречете факта, че сте евреин по рождение.
— Напомняте ми за някогашния стопанин на този дом.
Направи му впечатление, че Сейган нито веднъж не изрече думата „баща“. Але му беше разказала за отчуждението помежду им, но явно дори тя не осъзнаваше колко дълбоко е то.
Заби показалец в гърдите му и обяви:
— Баща ви е бил умен човек!
— Освободете дъщеря ми и ще направя всичко, което поискате.
В тези думи определено се долавяше раздразнение, но Саймън реши, че още е рано да разкрива картите си.
— Направих си труда да проуча онова, което ви се е случило преди осем години. Доста ви се е струпало. Нищо чудно, че сте стигнали до това решение. Животът е бил жесток към вас.
Дали имаше нещо, което да мотивира този нещастен човек? Нещо, което все още бе от значение за него? Задълбоченото проучване на миналото му приключи преди няколко седмици, но в него нямаше нищо, което да намеква за самоубийствени помисли. Очевидно важното решение бе взето съвсем наскоро. Сейган току-що беше завършил поредния ръкопис, написан в дълбока анонимност. Толкова дълбока, че дори издателите и „авторът“ нямаха представа за самоличността му. Тази тактика бе предложена от литературния му агент, който имаше основателни съмнения, че ще се намери някой, който да приеме писател в сянка като Сейган.