— За какво?
— За да открие тайната на дядо ви.
Але отпи още една глътка вино и направи опит да задържи приятния аромат в устата си.
— А вие откъде знаете?
— Знам, че в момента Саймън е във Флорида, където е погребан дядо ви. Знам, че е влязъл в контакт с баща ви. И накрая знам, че вие току-що сте излъгали баща си, при това по най-безсрамен начин.
— И затова решихте да се появите тук и да ме обиждате?
— Не. По-скоро за да спася жалкия ви живот.
13
Том слезе от колата и се насочи към гробищния портал. Следобедното небе беше синьо, без нито едно облаче. На това място открай време почиваха евреите, населяващи Централна Флорида. Преди няколко десетилетия Абирам беше направил всичко възможно да осигури и освети усамотения терен, който се простираше сред полегати хълмове, дъбови гори, ферми за коне и портокалови градини.
Том мразеше гробищата. Те принадлежаха на миналото, а той искаше да забрави своето.
Насочи поглед към мацевите — обърнатите на изток вертикални надгробни плочи, чиито неравни редици чезнеха в далечината. Всяка от тях беше във формата на правоъгълник, украсен със скромни декоративни елементи. Кръгчета, заоблени краища и странни фигурки. Спомни си какво го бяха учили в детството: всяка плоча отразява вътрешната същност на човека, който лежи под нея. Беше убеден, че в качеството си на организатор на погребението Але стриктно се беше придържала към ритуала. Което означаваше, че надгробната плоча бе поставена точно една година след смъртта му, а дотогава Але бе поддържала паметта за него жива, като редовно бе посещавала гроба и внимателно бе оглеждала околните паметници, за да реши точно каква епитафия да бъде поставена. А след като бе взела своето решение, бе потърсила услугите на каменоделец и бе поставила плочата на скромна церемония.
Той беше останал встрани от всичко това.
Един адвокат лаконично му бе съобщил, че е получил къщата, и това беше всичко. Том дойде на гроба цели шест месеца след смъртта на Абирам, застана пред него в проливния дъжд и си спомни за последния им разговор.
— Възнамерявам да се покръстя — съобщи той.
— Защо си решил така?
— Защото Мишел е християнка и желае децата ни също да бъдат такива.
— Това не ти пречи да запазиш вярата си.
— Аз нямам вяра — сви рамене Том. — И никога не съм имал. Юдаизмът е важен за теб, но не и за мен.
— Ти по рождение си евреин и винаги ще си останеш такъв.
— Не. Възнамерявам да се покръстя и да се присъединя към Епископалната църква, защото тя е Църквата на Мишел.
Абирам беше шокиран.
— Това ще означава край на отношенията между нас.
— Отношенията между нас отдавна са приключили. Аз съм: на двайсет и пет години, но ти продължаваш да се държиш с мен като с десетгодишен хлапак. Аз съм ти син, а не някой от твоите ученици. Но след като не искаш да бъда такъв, по-добре да прекратим всякакви отношения.
Така и стана. Той се отказа от юдейската вяра, стана християнин, а след това му се роди дете. С Абирам почти не разговаряха. Най-зле беше по време на семейните празници. Въпреки че беше покорно отдадена на мъжа си съпруга, майка му не го изостави. Редовно им идваше на гости в Калифорния, но винаги сама. А той и Мишел, вече като семейство, нито веднъж не посетиха Флорида. Але гостуваше на баба и дядо всяко лято за по няколко седмици, като летеше сама й в двете посоки. След смъртта на майка му тези посещения започнаха да стават все по-дълги. Детето обичаше да бъде с дядо си. Неприязненото отношение на Абирам към Том постепенно се прехвърли и върху Мишел. Старецът се гордееше със своята вяра. Едва през последните две години Том започна да разбира на какво се дължи тази гордост. Колкото по-бързо рухваше животът му, толкова по-ясно си спомняше на какво го беше учил Абирам, преди да навърши двайсет и пет. Когато все още си говореха.
Той насочи поглед към гроба. В далечината изпищя гларус. „Плачещите птици“ ги беше нарекъл един от чичовците му заради сходството им с човешкия глас.
При предишното му посещение плочата не беше тук. Але се беше справила добре. Паметникът беше висок и внушителен, също като човека под него. Том се наведе да прочете надписа и докосна с пръст елегантните букви, издълбани в горната част на плочата.
По никбар. Тук почива…
После забеляза гравюрата в долната част.
Наклонена стомна, от която сякаш се изливаше течност.