Според някои историци Де Торес умрял на Испаньола през 1493 г. Той бил един от 39-те моряци, които останали там след първата експедиция на Колумб и основали селището Ла Навидад. Но всички били избити от местните, преди адмиралът да се върне няколко месеца по-късно.
Де Торес обаче оцелял.
Той охранявал трите сандъка, които прекосили океана по време на първата експедиция и били свалени на сушата.
Първият левит, натоварен с този дълг.
Следвал дълъг списък от такива като него. Всеки от тях пазел своята тайна, а след това потъвал в забрава. Чак до Абирам Сейган. Когато станала грешката.
Сейган споделил с внучката си. Говорил й неща, които не означават абсолютно нищо за деветдесет и девет процента от хората на Земята. Но не и за Саймън.
Левитите правели всичко възможно да опазят своите тайни, а фамилията Саймън — още повече, за да ги разкрие. Баща му и дядо му проучваха откъслечни факти и данни, съхранени в стари и отдавна забравени архиви. Мечтата им бе да направят един величествен подарък на новата държава Израел — свещените съкровища на Храма. Но така и не успяха. Историята е всичко, което има значение, обичаше да повтаря баща му. Но неговото поколение не разполагаше с огромните ресурси на интернет.
Саймън успя да разкрие грешката на Абирам Сейган именно благодарение на благословената световна мрежа. И сега щеше да се възползва от нея.
Отпусна се на леглото. В същия момент телефонът му звънна и той погледна дисплея. Роча.
— Какво има?
Изслуша краткия доклад на сътрудника си за Але Бекет и случката във виенското кафене.
— Това беше той — заключи Роча. — Брайън Джеймисън. Той е тук.
Това означаваше неприятности.
Играеше си с Але Бекет в продължение на няколко месеца. Слушаше глупостите й и не можеше да се отърве от мисълта, че тази жена олицетворява всичко сбъркано в днешното състояние на юдаизма. Беше наивна до глупост, а този неочакван пряк контакт с нея беше сигнал за предстоящи проблеми.
Той обаче щеше да внимава, за да избегне собствените си грешки.
— Къде е тя в момента?
— Прибра се в апартамента си — отвърна Роча. — Поставил съм я под наблюдение.
— Какво ти обясни?
— Джеймисън просто седнал на масата й и започнал да я притиска за теб. Тя на два пъти му казала да се маха, а после се появихме ние.
— Разкрила ли му е нещо?
— Твърди, че не е.
Дали е така, въздъхна Саймън.
Брайън Джеймисън работеше за Бене Роу. Беше дясната му ръка — както Роча за самия Саймън. Появата му във Виена и контактът с Але бяха ясно доказателство, че партньорът му от Ямайка е отлично информиран и съответно обезпокоен.
Досега се беше стремил да игнорира Роу. Но Роу съвсем не игнорираше него. За щастие, преди да отлети за Флорида, беше проявил благоразумието да обсъди с Роча всички възможни варианти. Най-вече какво да правят с Але Бекет, след като престане да има нужда от нея.
— Действай както се разбрахме. Направи така, че тя да не разбере нищо.
— Може би ще откаже да сътрудничи.
Саймън знаеше какво има предвид Роча. Онова, което бяха записали на видео.
— Аз ще имам грижата да сътрудничи. Дай ми един час. И още нещо: след всичко, което си позволи да разиграеш днес, вече няма как да участваш лично. Тя ще откаже да тръгне с теб. Използвай някой друг.
След тези думи прекъсна връзката.
Але беше ядосана и объркана. Роча и Миднайт най-безцеремонно я проследиха до дома й. Мъжът, който се представи като Брайън, отдавна беше изчезнал, но тя не забравяше предупреждението му. Роча я беше притиснал и тя му каза истината.
Почти.
Закария Саймън е екстремист.
А хората като него са проблем за всички ни.
Как бе възможно? Закария се държеше напълно естествено. Прекараха много време заедно. Разликата им беше трийсетина години, но въпреки това тя го намираше интересен и чаровен. С изключение на няколко изтъркани комплимента, които също звучаха искрено, той се държеше като абсолютен джентълмен, чието внимание е насочено изцяло към работата. Разбира се, тя не би имала нищо против малко ухажване. По време на разговорите им той беше искрен и откровен, без следа от фалш. И изглеждаше истински загрижен за тяхната религия.
Седеше сама в тристайния си апартамент. През отворените прозорци нахлуваше хладен въздух. След мръкване Виена беше очарователен град, а гледката към ярко осветения купол на катедралата „Свети Стефан“ беше наистина впечатляваща.