— Какво иска той?
— Да води баща ти за носа — отвърна Брайън. — Интересува го единствено пакетът в ковчега на дядо ти. А ти му помогна да се сдобие с него.
Але все още не беше готова да приеме, че Закария би й причинил зло.
— А вие защо сте толкова загрижени за съдбата ми? — попита тя, залепила гръб за седалката.
Брайън направи крачка напред. Пистолетът остана в ръката му.
— Имам новина за теб — обяви той. — Изобщо не съм загрижен за съдбата ти. Интересува ме това, което знаеш. Но спасих живота ти за разлика от великия ти благодетел.
— И затова трябва да съм ти благодарна, така ли?
Той поклати глава и отново насочи оръжието си в нея.
— Имаш ли представа колко неприятности ми причиняваш?
Тя направи върховни усилия да овладее паниката, която я обземаше. Понечи отново да се отдръпне назад, но осъзна, че това няма да й помогне.
— Ще се подчиниш ли? — попита Брайън и в наблюдателните му очи проблесна надежда.
— Мисля, че нямам друг избор.
Мъжът се обърна към Миднайт.
— Върни се да докладваш, че е мъртва — заповяда той. — И си отваряй очите. Имам предчувствието, че около теб ще се случат много неща.
Миднайт кимна и протегна, ръка към шофьорската врата.
— Ще се наложи най-после да слезеш от тази кола — подхвърли й Брайън.
Тя мълчаливо се подчини. Капакът на багажника отскочи. Брайън извади сака й и го хвърли на земята. Миднайт седна зад волана и потегли, отнасяйки цялата светлина със себе си. Двамата останаха сами в студения мрак. Гората наоколо тънеше в дълбока тишина.
— Време е да тръгваме — обади се той и се насочи към колата си, като нарочно не се наведе да вдигне сака.
Тя го направи вместо него и мълчаливо го последва.
22
Том се събуди малко преди седем сутринта. Беше спал почти шест часа, което си беше истински рекорд. В продължение на цели осем години беше прекарвал в сън не повече от три часа на нощ. Безпокойството в душата му отдавна се бе превърнало в мощен стимулант и пречеше на всякаква по-продължителна почивка. Дълго време се беше надявал, че с времето то ще намалее, но на практика се получаваше обратното. Последните му мисли, преди да задреме, бяха свързани с книжарницата, в която беше научил истината. Която само влоши нещата.
Онзи пратеник беше прав. Нищо не можеше да направи. Никой нямаше да му повярва, без да представи солидни доказателства. А такива нямаше. Дори ако някой се съгласеше да го вземе на работа, сагата рано или късно щеше да се повтори. Без никаква възможност да предвиди кога ще се случи това и как ще реагира.
Избор нямаше. Никакъв. С него беше свършено. Е, може би не съвсем.
Взе душ и започна да се облича. Дънки, тениска, маратонки. След това хапна две филии изсъхнал бял хляб. Храната беше едно от удоволствията, към които отдавна не проявяваше интерес. Пътуването с кола на изток до Маунт Дора и до гробището отне по-малко време, отколкото очакваше. Трафикът в Орландо беше истински кошмар, но той се движеше срещу него, към изхода на града. По тази причина пътуването му продължи само изненадващите трийсет минути.
Пристигна малко преди десет. Група работници стояха сред надгробните плочи в близост до стената — там, където се намираше гробът на баща му. Грееше ярко слънце, въздухът миришеше на прясно разкопана пръст. Приближи се към отместената плоча и надникна в гроба. Ковчега го нямаше.
Закария Саймън очевидно не си губеше времето и беше извадил нужните документи.
Обърна се и тръгна към траурната зала — едноетажна постройка със стръмен покрив. И черни капаци на многобройните прозорци. Спомняше си, че беше идвал тук още като дете, за погребенията на майка си и чичо си. Поклонението пред тленните останки на Абирам също беше в тази сграда. Сега, най-неочаквано, той отново се беше озовал там.
Появи се ниска и набита жена, облечена в строг костюм. По всяка вероятност адвокатката на Саймън. Умен и предпазлив, той беше предпочел да не се появява на гробищата. Нямаше смисъл да го виждат тук.
Том се насочи към жената и се представи. Тя му подаде ръка.
— Дайте да приключваме по-бързо — рече с крива усмивка той.
— Законът изисква присъствието на наследник — делово поясни адвокатката. — Разбира се, вие можете да останете навън, но съдебният лекар трябва да знае, че сте тук. Той е вътре и ви очаква.
— Ще се оправя — кимна Том.