Не беше много сигурен как точно ще стане това, но нямаше никакво желание да чака отвън. По време на пътуването беше размислил. Саймън беше проявил огромна настоятелност, за да се сдобие с онова, което лежеше в ковчега. Но нямаше гаранции, че след като го получи, ще освободи Але. И защо всъщност да го прави? Тя би могла да отиде направо в полицията и да подаде оплакване срещу него. Самият той също. Въпреки че Саймън едва ли щеше да се стресне, тъй като показанията на един компрометиран репортер са последното нещо на света, на което полицията ще обърне внимание.
Освен това той би могъл да се самоубие още преди мръкване.
А може би не.
Все още имаше колебания по този въпрос.
Влезе в сградата и пое към една отворена врата в дъното на коридора. Обстановката в залата не беше претърпяла особени промени. Безцветен килим, голи стени, миризма на мухъл. На широката здрава маса беше положен ковчегът, изработен от гол чам. Външно изглеждаше доста запазен предвид факта, че все пак беше лежал цели три години във влажната почва на Флорида. Към него се приближи мъж, облечен в син халат с надпис „Съдебен патолог“ на гърба. Той се представи и пожела да види някакъв документ за самоличност. Том му подаде шофьорската си книжка и насочи вниманието си към ковчега. Нима наистина имаше желание да види един полуразложен труп? Не, разбира се. Но трябваше да знае какво точно иска Закария Саймън, защото от това зависеше свободата на Але. Стисна зъби и кимна, разрешавайки свалянето на капака.
Това отне няколко минути, защото той беше закован с дълги и здрави пирони. Абирам се беше погрижил за всичко. Изваждането им беше придружено от пронизително скърцане. Адвокатката стоеше до него, без да показва никакви емоции. Сякаш всеки ден отваряше ковчези.
Последният пирон беше измъкнат. Съдебният лекар отстъпи крачка встрани. Дойде ред на наследника да осъществи действията, за които беше поискал ексхумацията на тялото. А наследникът беше Том. Всички очи се заковаха върху лицето му.
После адвокатката се раздвижи и понечи да се приближи до масата.
— Аз ще се оправя — хвана ръката й Том.
— Мисля, че е по-добре аз да се оправя — многозначително натърти тя. Посланието в очите й беше повече от ясно: не се бъркай!
Но не беше познала.
— Аз съм негов син — отсече Том. — Това е моя работа, защото аз поисках ексхумацията.
Жената не помръдна. Той се втренчи в нея, което съдържаше неговото послание: номерът няма да мине!
Тя очевидно го усети, защото се поколеба само за миг и отстъпи крачка назад.
— Добре, свършете си работата.
Закария погледна часовника си.
10:20.
Преди двайсет минути му бе звъннала адвокатката, която трябваше да извади съдебната заповед и да присъства на ексхумацията. Тя му съобщи, че Сейган се е появил. Досега би трябвало да са приключили. Новините от Виена бяха добри. Проблемът Але Бекет вече не съществуваше. Никой нямаше да научи нищо от нея. В колата до него седеше Роча, който току-що беше слязъл от нощния полет от Австрия до Орландо. Същият, с който би трябвало да лети Але.
Оставаше само Том Сейган. Дъщеря му нямаше как да се появи след приключването на ексхумацията, а това означаваше, че и последният свидетел трябваше да бъде елиминиран. Всъщност те щяха да му направят услуга.
Той искаше да умре. И Роча щеше да му помогне.
Том долови противната миризма на разложено. Съдебният лекар го посъветва да действа бързо, защото нещата ще стават още по-зле.
Той пристъпи напред и надникна в ковчега. Не беше останало много. Але беше спазила традицията да не прибягва до балсамиране. Трупът беше увит в бял почти разпаднал се саван. Под него се виждаха останките от лице с тъмни дупки вместо очи. Нищо не беше останало от строгия и понякога гневен поглед. Плътта и мускулите се бяха стопили. От шията висеше парче изсъхнала кожа като на гущер. Направи опит да си спомни кога за последен път беше виждал това лице живо.
Преди пет години? Не, по-скоро преди около девет. През есента, на погребението на майка му. Нима беше изтекло толкова много време?
През всичките тези години Абирам не беше направил нито един опит да го потърси. Не му беше изпратил картичка, писмо или имейл. Нищо. Единственият му жив родител беше запазил пълно мълчание, докато пресата и критиката го разкъсваха. Беше му изпратил съболезнованията си само в онази бележка, която получи след смъртта му заедно с нотариалния акт: Изпитах болка при твоето унищожение. И толкова. Вярно е, че и Том не му се обади нито веднъж. И двамата имаха вина за отчуждението помежду им, но никой не пожела да протегне ръка. От което и двамата загубиха.