В момента се бореше с вълните на страх и ненавист, които го заливаха. В крайна сметка успя да се стегне.
Върху това, което беше останало от гърдите на Абирам, лежеше запечатан пакет. От малките гънки по опаковката личеше, че е добре вакуумиран. Посегна да го вземе, но съдебният лекар го изпревари.
— По-добре аз — промърмори той и му показа ръцете си с гумени ръкавици. — По труповете има много бактерии.
Пакетът беше с дебелината и размерите на книга. Патологът попита има ли и нещо друго. Том огледа вътрешността на ковчега и поклати глава. Капакът беше върнат на мястото му.
На една от стените имаше мивка. Патологът изми пакета с обилна струя вода и му го подаде.
— Аз ще взема това — пристъпи напред адвокатката.
— Няма как да стане — поклати глава Том. — Доколкото си спомням, аз съм роднината.
Гневът му даде нови сили.
— Между другото, имате ли нещо за мен? — обърна се към адвокатката той.
Тя веднага го разбра и се насочи към малък сак, оставен на пода. Извади от него синьо-бяла кутия на „Федерал Експрес“ и му я подаде. След което отново се обърна към доктора и поиска пакета.
— Това е мое! — изпревари я Том и го издърпа от ръцете на объркания съдебен лекар.
— Според уговорката трябва да ми го предадете, господин Сейган — мрачно го изгледа адвокатката.
Но той не беше в настроение да спори.
— Ще приема, че нямате представа какво става тук. Да речем, че не искате да разберете. Затова млъкнете и не ми се пречкайте повече!
Беше стигнал до заключението, че няма да се раздели с намереното в гроба, тъй като то бе единственият му коз. Нуждаеше се от доказателства, че Але е добре. Никога не беше вярвал в задгробния живот. От малък знаеше, че когато умреш, се превръщаш в прах. Но при мисълта, че при минималния шанс родителите му и Мишел да го чакат там, където щеше да отиде, след като си пръснеше мозъка, той реши, че няма да е зле да постъпи както трябва.
Тръгна заднешком към вратата. Адвокатката забърза след него.
— Предполагам, че знаете какво има в тази кутия — подхвърли той.
Тя се закова на място. Значи знаеше. Освен това беше ясно, че не изгаря от желание да говори пред съдебния лекар.
— Предайте на клиента си, че ще му се обадя за една сделка. Той знае за какво става въпрос.
— Как ще го откриете?
— Чрез вас. В коя фирма работите?
Тя му каза. Той се обърна и напусна траурната зала.
23
Але гледаше видеото. Двамата с Брайън се намираха в една къща в Република Чехия, до границата с Австрия. Бяха пристигнали предната вечер от Виена. Тя все още беше объркана. Притеснена и уплашена, бе предпочела да прекара деня в стаята си. Сега, гледайки записите от Флорида, в душата й нахлуха нови тревоги.
Картината беше от гробището, в което беше погребан дядо й. Беше заснета от разстояние, през предното стъкло на кола, спряла на високо. Гробището се намираше в Лейк Каунти, едно от най-хълмистите места във Флорида, разположено сред повече от хиляда езера. Човекът на Брайън беше избрал възвишението, издигащо се непосредствено до гробището. Преди около час неколцина мъже с работни комбинезони бяха изкопали ковчега на дядо й и го бяха пренесли в траурната зала — същата облицована с дърво постройка, в която беше организирано бдението след смъртта му. Камерата предлагаше съвсем ясна картина от входната врата.
— Защо филмираш всичко това?
— Искам да разбера какво има в ковчега — отвърна Брайън.
— За да го откраднеш?
— Не знам. Но ако мога, ще го направя.
Надгробните камъни стърчаха навсякъде около траурната зала. Виждаше се и част от ниския тухлен зид. По време на летните си ваканции тя често беше ходила там и бе помагала на баба си да почиства гробовете.
Беше озадачена, че все още не вижда Закария, и попита защо.
— О, той винаги предпочита друг да поема рисковете — отвърна Брайън. — Но е някъде там и наблюдава.
Баща й и някаква непозната жена бяха влезли в залата преди двайсетина минути.
— Ти не знаеш нищо за семейството ми — подхвърли тя.
— Онова, което знам, е достатъчно. Баща ти не е заслужавал вчерашната измама. Той продължава да мисли, че си в опасност, и всичките му действия се базират на тази лъжа.
— Ние искахме да подпише документите, нищо повече. Ако просто го бях помолила, със сигурност щеше да откаже.
— Стига с това ние! — мрачно рече Брайън. — Звучи така, сякаш си съучастница на Саймън!
— А ти звучиш така, като че ли това е престъпление.