— Уверявам те, че не става въпрос само за подписване на документи. Саймън иска да премахне не само теб, но и баща ти. Ето я причината да изпратя човек там.
Тя все още не можеше да повярва.
— Не те ли тревожи очевидното намерение на баща ти да сложи край на живота си? — подхвърли Брайъи.
— Разбира се, че ме тревожи. Но аз го спрях.
— Наистина ли мислиш, че това е оправдание? — озадачено попита той. — Изобщо не си имала представа за намеренията му. Искала си по всякакъв начин да помогнеш на Саймън и толкова.
Тонът и обвиненията на този човек бяха просто нетърпими. В следващия момент баща й изскочи от залата. В дясната си ръка държеше синьо-бяла картонена кутия, а в лявата — пакета, който тя веднага разпозна. Същия, който лично беше положила в ковчега.
— Виждаш ли това? — прозвуча мъжки глас от компютъра.
— Да — отвърна Брайън. — Бъди готов за действие.
Закария реши, че е чакал достатъчно. Трийсет минути бяха много време. Защо още се бавеха? Двамата с Роча бяха паркирали на около километър от гробището. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани, но същевременно и достатъчно близо, за да реагират. Беше инструктирал адвокатката да вземе пакета и да предаде на Сейган номера на един телефон за еднократна употреба, който бе купил вчера. С негова помощ трябваше да подмамят бившия журналист на мястото, където Роча щеше да се разправи с него.
Същевременно продължаваше да се надява, че Сейган ще им спести усилията и ще се самоубие. Именно това беше причината да му върне пистолета. Самоубийството щеше да улесни нещата. Според първоначалния план Але Бекет трябваше да остане жива до днес, но появата на Брайън Джеймисън във Виена го принуди да избърза. В никакъв случай не биваше да предлага допълнителна информация на Бене Роу. До този момент го захранваше само с най-необходимите сведения и възнамеряваше да продължава в същия дух. Не беше стигнал дотук, за да си позволи грешка. Особено спрямо някакъв карибски бандит, който се интересуваше единствено от някакво митично злато.
Телефонът му иззвъня.
— Сейган взе пакета и си тръгна — информира го женски глас.
— Защо го допусна?
— Как можех да го спра?
Адвокатката се беше оказала безполезна.
— Даде ли му телефонния номер?
— Нямаше време. Той каза, че ще се свърже с теб чрез мен.
— Дай му номера в момента, в който ти се обади.
Прекъсна връзката и се обърна към Роча.
— По всичко личи, че господин Сейган е решил да прояви характер — промърмори той. — След малко трябва да бъде тук. Погрижи се за него, преди да се е отдалечил твърде много.
Але гледаше как баща й тича към колата, паркирана до ниската тухлена стена.
— Докладвай обстановката! — рязко подхвърли Брайън.
Тя го погледна неразбиращо.
— Разположението наоколо! — късо поясни той. — Пътят, по който се стига до там, какво има край него!
Але напрегна паметта си.
— Гробището е на около пет километра от магистралата. Към него води асфалтиран път, който минава покрай ферми и портокалови градини. Край него има и няколко езера.
— Къщи?
— Съвсем малко — поклати глава тя. — Местността е усамотена. Вероятно една от причините да построят гробището там.
— Чу ли всичко? — обърна се към компютъра Брайън.
— Да, тръгвам.
Колата на баща й направи маневра и се отдалечи. Жената, която беше видяла преди малко, се появи на вратата с джиесем в ръка.
— Знаеш на кого се обажда — рече Брайън. — Проследи го.
Картината на екрана се раздвижи — сигурен знак, че автомобилът с камерата напуска позицията си.
— Какво става? — попита тя.
— Баща ти се опитва да изчезне с онова, което си поставила в ковчега. Вероятно е стигнал до заключението, че за него е по-безопасно да го задържи, вместо да го предаде на Саймън. Правилно е решил, но има един проблем: Роча е там.
Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това я изненада.
— Снощи Роча е пътувал с твоя билет за Америка. Положението на баща ти е крайно опасно.
Том даде газ и колата бързо започна да се отдалечава. Беше успял.
Ще отнеса тайната си в гроба.
Вероятно тази, която лежеше в пакета на съседната седалка. Искаше му се да разкъса вакуумираната торбичка и да види за какво става въпрос, но това щеше да стане по-късно. Сега най-важното беше час по-скоро да се разкара от тук. Погледна в огледалото и видя адвокатката на входа на траурната зала с телефон в ръка.
На кого ли звънеше? На Саймън, разбира се.
Щеше да изчака един час, а след това да осъществи контакта чрез нея. Не притежаваше мобилен телефон, защото нямаше нужда от такъв. На кого да звъни? Значи трябваше да се отбие на място, където има телефон. Връщането в къщата отпадаше, защото Саймън положително знаеше адреса.