Той обичаше да идва тук и да си говори с местните за старите времена. По време на тези посещения беше научил много за изгубената мина, главно от разказите на Франк Кларк.
Според една от легендите на племето тайно в местните планини имало две пещери. Едната се казвала Амаяна, което в превод означаваше „нищо важно“, а другата — Кацибаягуя — „истински важната“. И до ден-днешен никой не беше открил дори следа от тях. Мароните бяха присвоили част от легендата, според която туземците завели Колумб на едно място в планината, където златните жили били дебели цели пет сантиметра. Но за 500 години търсене все още никой не беше открил това място. Мит ли беше то? Може би не. Цяла нощ от главата му не излизаха думите на Трей Холибъртън, изречени вчера.
Островът вече не бил под управлението на фамилията Колумб. Испанците си върнали властта, представители на Инквизицията щели да се появят всеки момент. Вече нямало кой да закриля ямайските евреи. Общността благоразумно взела мерки и скрила богатството си на място, което било известно само на един човек, когото наричали левит.
Това беше причината Бене да прекоси планината. Бе дошъл тук, на север, за да потърси съветите на един човек, който наистина знаеше много.
— Трябват ми повече подробности за мината — обърна се към Кларк той.
— Още ли я търсиш? Не е ли време да се откажеш?
— Не и сега.
Преди време Франк му беше разказал и друга легенда. За препречена с желязна врата пещера, в която нито един марон не е успял да проникне. И те, подобно на туземците от племето тайно, я наричали Кацибаягуя — истински важната. Мнозина опитали да преодолеят желязната врата, но без успех. Бене беше наясно, че и мароните, също както таиносите, живеят със своите легенди. Колкото по-фантастични, толкова по-добре. Ямайците обичаха да казват, че се гордеят със своите марони, но малцина познаваха живота им. Още по-странно бе, че и самите марони не знаеха много за своята история. Писмени документи и веществени доказателства липсваха. За нея свидетелстваха само песните, поговорките, наименованията на различни местности и пътеките през гората. Надеждата му беше, че поне тази стара история почива върху някакви факти.
— Евреите — замислено промълви той. — Какви са били отношенията им с мароните?
Никога не бяха обсъждали тази тема, но сега му се искаше да научи повече подробности за нея.
— Евреите са друга работа — отвърна Франк. — Били преследвани като нас, въпреки че не били нито испанци, нито англичани, още по-малко пък африканци или таиноси. Държали голяма част от бизнеса и печелили пари, но стояли по-ниско от испанците и англичаните. Репресирали ги постоянно, срещу тях били приети много закони. Един от тях гласи, че никой евреин не може да притежава повече от двама роби, освен ако не е собственик на плантация. Но такива били малцина. Техни слуги можели да бъдат само други евреи.
Бене за пръв път чуваше това.
— Но законът не им забранявал да правят бизнес с роби — продължи Франк. — Те им продавали различни стоки за голямо неудоволствие на белите заселници, според които това ги насърчавало да крадат от господарите си и да продават откраднатото на евреите. Отношението към тях ставало все по-лошо. На всичкото отгоре евреите продавали на мароните и муниции — единствената стока, с която не сме били в състояние да се снабдяваме сами. Отмъквали сме пушките на убитите британски войници, но патроните за тях трябвало да бъдат купувани.
— Никога не си ми разказвал за тези неща.
— Никога не си ме питал за тях, Бене.
— Къде е тази пещера с желязната врата?
— За някои неща нямам право да говоря — усмихна се Франк.
— Аз съм марон.
— Точно затова би трябвало да знаеш, че има неща, за които никога не говорим.
— Тогава ми разкажи повече за евреите.
Полковникът му хвърли скептичен поглед, но все пак продължи:
— Както вече споменах, те продавали на мароните сачми и барут, за да се сражават с англичаните. Същевременно обаче продавали и на чужденците. С това си спечелили омразата и на двете страни. Цветнокожите тук получили пълни права през хиляда осемстотин и трийсета година. След това евреите били единствените свободни хора, които нямали право да гласуват. Получили това право много години по-късно, защото срещу него се обявили именно свободните цветнокожи. — Франк замълча за момент, после добави: — Винаги съм се питал защо е било така. Но евреите не могат да бъдат упреквани. Били бизнесмени. Страхували се, че в един момент англичаните ще изгубят търпение и ще конфискуват имуществото им. Именно затова играели и е двете страни.