— Таиноси? — прошепна Бене.
— Да вървим нататък.
Тунелът най-после свърши в тъмна пещера с висок таван и доста хладен въздух. Под светлината на фенерчетата се очертаха четири различни изхода от нея.
След което вниманието на Бене беше привлечено от пиктограмите по стените. Царевични кочани, птици, риби, жаби, костенурки, насекоми и кучета. Плюс фигурата на племенен вожд в традиционно облекло.
— Таиносите вярвали, че духовете на прадедите им живеят в пещери, които напускат само нощем, за да се хранят с жобос — започна Франк. — Но една нощ се увлекли повече, защото тези сочни сливи били изключително сладки. Слънцето изгряло и отново ги превърнало в хора.
Бене беше чувал тази история от майка си.
— Пещерите били последното им убежище — продължи приятелят му. — Таиносите не били погребвани, а просто оставяни в тъмното. Прахът им е в тях и до днес.
Бене изпита чувство на гордост, че е попаднал на такова място — истински параклис.
— Таиносите ненавиждали испанците. Криели се в тези пещери, за да избягнат робството, и гладували до смърт. Част от тях умирали бързо, поемайки отровата, известна като касава. Други издържали по-дълго.
Полковникът замълча.
— Колумб ги наричал индианци. Днес някои погрешно им казват араваки, но таиносите са си просто таиноси. Появили се тук седем хиляди години преди испанците, използвайки примитивни канута, изработени в Юкатан. Превърнали тази земя в свой дом, но европейците успели да ги унищожат само за сто години. Изклани били над шейсет хиляди души.
Бене долови омразата, с която бяха изречени тези думи.
— Този извит хикс не е дело на таиносите — продължи Франк. — Няма го в нито една от пещерите, обитавани от тях. Той е испански и служи като маркировка на места с особено значение. Мароните го познават от много време, но никога не говорят за него. Търсят го само онези, които се надяват да открият изгубената мина.
Същото беше казал и Закария, но без да навлиза в подробности.
— Значи мината наистина съществува? — подхвърли Бене. — За пръв път те чувам да говориш по този начин.
— Тази легенда е лишена от смисъл. Таиносите ценели не златото, а гуанина.
Бене познаваше тази сплав от равни части мед, сребро и злато. Беше виждал много артефакти, изработени от червеникавия метал.
— Обичали аромата на кожата си, когато влизала в контакт с гуанин — добави Франк. — Чистото злато е жълтеникаво, няма миризма и не ги привлича. Но гуанинът е друга работа. Тази сплав става специална за тях главно защото сами не можели да я помиришат. На това ги научили преселници от Южна Америка, които дошли от север. За златото знаели, че може да се намери в реки и потоци, но гуанинът бил смятан за дар божи.
— Искаш да кажеш, че не биха разработвали златна мина, така ли?
— Не знам, Бене. Със сигурност са използвали злато. В този смисъл залежите от този метал вероятно са били важни за тях. Но знам друго: за стоте години след Колумб от Новия свят в Испания са били прехвърлени над двеста тона злато. Част от него е било добито в Ямайка. Десетки хиляди тайно си са умрели заради него.
Кларк млъкна и отново насочи вниманието си към стенописите. Бене направи същото.
— Използвали са пръчици, които са топили във въглен, примесен с мас и изпражнения от прилепи — прошепна Франк. — Проста боя, но сам виждаш колко е трайна.
— Кой друг знае за това място?
— Никой извън нашата общност. Мароните го посещават от много години.
Бене усети, че мястото някак си му е познато.
Франк се обърна и му подаде лист хартия. Преди да поемат нагоре, полковникът беше изчезнал за малко във вътрешността на музея, а Бене се беше учудил защо го прави.
— Това е подписът на Колумб — подхвърли Франк и насочи фенерчето си към листа. — Сложна смесица, която казва много за своя притежател. Обърни внимание на хиксовете.
Вече ги беше забелязал. Два на брой, и двата с извити краища. Идентични с онзи на еврейското гробище, испанските документи и този на стената отвън.
— Никога досега не си ми говорил за тези неща — подхвърли той и погледна втренчено приятеля си.
— Ние сме прокълнати, Бене. Вече двеста години мароните воюват помежду си. Превърнахме се във врагове на самите себе си. Правителството, а и англичаните преди това отлично го знаят и непрекъснато ни насъскват един срещу друг. Ето защо не се вслушват в оплакванията ни. Аз продължавам да се опитвам, но другите полковници не искат да ме чуят.