— Значи въпросното съкровище е някъде на Карибите? — погледна я с изненада Брайън.
— Най-вероятно в Ямайка — кимна тя. — Фамилията Колумб контролира острова в продължение на сто и петдесет години. Закария твърди, че неговата фамилия е издирвала въпросните сандъци няколко поколения поред, но удряла на камък. Посветен е единствено левитът, който се оказва моят дядо.
Брайън мълчеше, но личеше, че мисли напрегнато.
Кой е този човек, запита се тя. Приятел или враг? Трудно й беше да определи.
— Искаш ли да помогнеш на баща си?
— Не искам да пострада — отвърна след кратко колебание тя. И наистина беше така. — Но какво мога да направя?
— Може би много.
32
Том спусна облегалката си максимално назад, търсейки удобна позиция за малко сън по време на нощния полет. Пътуването с кола до Ню Йорк и качването на борда бяха преминали безпроблемно. Според пилота щяха да кацнат в Лондон половин час по-рано. Това щеше да му помогне да се прехвърли по-спокойно на машината за Братислава, която излиташе броени минути след приземяването му в Европа. Всички места в затъмнения салон бяха заети. След поднасянето на вечерята някои хора гледаха филми или слушаха музика, други четяха.
А той размишляваше.
На път за джаксънвилското летище се беше отбил в един филиал на градската библиотека. Бе влязъл в интернет и в продължение на половин час се бе опитал да открие всичко, което имаше връзка със Закария Саймън.
Този човек беше наследник на стара и богата фамилия. Заклет ерген с точно определени навици. За обществената му дейност се знаеше малко, с изключение на факта, че притежава няколко фондации, чрез които осъществява благотворителна дейност. Семейството му бе известно като яростен привърженик на държавата Израел. Редица вестници публикуваха материали за начините, по които бащата на Саймън бе финансирал създаването на еврейската държава. Но никъде нямаше публикации за прякото участие на Закария Саймън в близкоизточната политика, а самият той не помнеше името му да е било споменавано по време на активната му журналистическа кариера. Саймън притежаваше имение в покрайнините на Виена, където ежегодно се провеждаха ционистки сбирки за набиране на средства за неговите фондации. Чисто социални събития, без политически привкус. Беше ясно, че този човек е изключително предпазлив, може би защото разбираше, че светът се е променил. Това беше всичко, което успя да научи за Закария Саймън. Ако не желаеш да излагаш дейността си на показ, трябва да се държиш далеч от медиите и най-вече от онези, които използват киберпространството.
Просто и ясно. Точно така постъпваше и Саймън.
На сгъваемата масичка пред него, осветени от лампичката над главата му, лежаха ключът, бележката на Абирам и картата на Ямайка. Той се пресегна към късчето метал и се зае да разглежда трите Звезди на Давид върху плоската му част. Какво ли отваряше то? Завъртя го между пръстите си, бронзът проблесна. В колата не го беше разглеждал подробно, но сега вниманието му беше привлечено от някаква едва забележима гравюра върху назъбения ствол. Поднесе го по-близо до очите си.
Първата част от надписа му беше позната. Букви на иврит.
По никбар означаваше „тук лежи…“
Същите букви бяха издълбани и върху надгробната плоча на баща му, но те присъстваха и на стотици други гробове. Третият символ му беше непознат. Странно извит хикс. Какво ли означава, запита се той и объркано поклати глава.
Жената до него отдавна спеше, завита с одеяло. Повечето пътници наоколо се готвеха да я последват. Може би и той трябваше да направи опит да подремне.
В библиотеката бе взел известни предпазни мерки главно като си бе направил разпечатки на принтера, който предлагаха срещу заплащане. Но би трябвало да подготви и още нещо. Как ли щеше да се държи утре, на срещата в „Свети Стефан“?
Добър въпрос. На който трябваше да намери бърз отговор.