Том дремеше на седалката, но често се събуждаше. Някога спеше в самолетите без проблеми. Това беше времето му за почивка — докато се прехвърляше от едно място на друго и се подготвяше за предстоящата задача. Но вече осем години беше извън този напрегнат цикъл и това явно му се отразяваше. Напоследък все по-често мислеше за Мишел и бъркотията, в която се беше превърнал съвместният им живот.
— Ти си лъжец, Том, А жените са твоята слабост.
— А не съм ли и измамник?
Тя не беше обелила дори дума за онова, което го беше сполетяло.
— Не знам. Но явно е заложено някъде в теб, защото лъжците винаги си остават лъжци. Тук е мястото да добавя, че бях шокирана от случилото се.
Спокоен глас, ясно изречени думи. Годините след развода бяха стопили гнева, който някога изпитваха един към друг.
— Запознах се с един човек — добави тя. — Скоро ще се омъжа.
Той не беше изненадан. Нямаше начин жена като Мишел да остане незабелязана.
— Радвам се за теб.
— Трябва да помислиш за отношенията си с Але. Винаги съм ти казвала да не чакаш, докато стане късно.
— Знам, знам.
— Трябва да тръгвам, Том. Преди малко допуснах грешка. Ти си лош съпруг и още по-лош баща, но беше добър репортер.
Все още помнеше каква болка бе усетил след тези думи. Тя вярваше в невинността му. След всичко, което й беше причинил. Беше последният им разговор.
През следващите седем години живя сам, потънал в дълбоко самосъжаление. Мишел се омъжи за втори път, но почина твърде млада. А Але му дори не му позволи да присъства на погребението й.
Той се запита какво ще каже на дъщеря си, след като я види свободна?
33
Закария се настани пред компютъра. Бяха пристигнали във Виена преди около четири часа и Роча веднага го бе закарал в имението. По време на полета беше успял да подремне час-два и това беше всичко.
Днес беше денят.
Дядо му и баща му правилно бяха предсказали, че левитът ще остави нещо в гроба си, а той го беше открил. Номерът на Том Сейган във Флорида се бе оказал от полза, защото тук със сигурност щеше да се отърве много по-лесно от двата трупа, отколкото в Америка. Дори бе успял да сключи сделка с Бене Роу. В случая нямаше друг избор, защото появата на Але Бекет в катедралата със сигурност щеше да улесни нещата със Сейган. Но проблемът с шпионина в имението оставаше. Персоналът наброяваше трийсет и двама души, включително Роча. Самоличността на предателя беше установена веднага след като се прибраха. Липсваше единствено мъжът, когото наричаха Миднайт.
Както би трябвало да бъде.
Част от сделката с Роу беше неговият човек да оцелее. В нормална ситуация той не би спазил подобен ангажимент, но Роу пробуди любопитството му с новината, че е открил още един левитски гроб в Ямайка, маркиран с характерния хикс. Освен това се беше сдобил с документи, които може би показваха пътя към изгубената мина. Сега най-важното беше да държи всички врати отворени. Поне за известно време.
Компютърът оживя и на екрана се появи лицето на мъж. На средна възраст, с брада и големи бакенбарди.
— Как вървят нещата в Израел, приятелю? — попита го той.
— Още един ден, преминал в преговори. Най-после имаме напредък в посока на истински мир.
Закария знаеше, че става въпрос за отстъпки.
— От какво се отказваме?
— Не бива да говориш така. Няма нищо лошо да преговаряш с противника си.
— Стига да не се огънеш пред него.
— Това не мога да ти обещая. От вчера Кнесетът обсъжда нови отстъпки. Щатите ни притискат като никога досега. Искат нещо голямо. Засега протакаме, но в крайна сметка ще се наложи да отстъпим.
Мъжът на екрана беше лидер на една от шестте по-малки партии в Израел. В политиката си те варираха от ултрареформаторски до ортодоксални. Партията на този мъж водеше по-умерена центристка политика. Именно това беше причината Закария да поддържа контакти с него. При нормални обстоятелства никой не се съобразяваше с въпросните малки партии, но в момента израелският парламент беше дълбоко разделен. Буквално през час се раждаха и умираха коалиции, всеки глас имаше значение.
— От Америка идва помощ за милиарди долари. Тя може да бъде пренебрегвана за известно време, но не завинаги. Такава е действителността. В момента дори се говори, че е време да съборим разделителната стена.