Въпросната стена се издигаше по цялото 760-километрово протежение на границата между Израел и Палестина. Бетон в населените места, три реда бодлива тел извън тях. Наблюдавана и контролирана от редовната армия с помощта на равномерно разположени вишки. Предназначението й беше да очертае границата и да предотвратява евентуални терористични атаки. Ползата от нея беше доказана. Идеята да се събори беше просто налудничава.
— Защо трябва да се дискутира подобен въпрос?
— Защото трябва да дадеш, за да получиш.
Нищо подобно, помисли си Закария.
— Мандатът на сегашното правителство приключва. Парламентарните избори наближават. Всички знаят, че ще има промяна, но каква? Никой не знае, Закария. А несигурността ражда компромиси.
Той мразеше начина, по който светът се намесваше във вътрешните работи на Израел. Всеки лидер, най-вече в Америка, си поставяше за цел да бъде миротворец. Но конфликтът между евреи и араби съществуваше от столетия и едва ли някой бе в състояние да го разреши. Дълбочината на този конфликт бе толкова голяма, че само участниците в него можеха да преценят за какво става въпрос. А Закария беше един от тях. И имаше конкретни планове, които обаче не включваха отстъпки.
— Нашите врагове нямат интерес от установяването на траен мир — натъртено рече той. — И никога не са имали. Единственото, което искат от нас, са отстъпки.
— Този начин на мислене лежи в основата на ситуацията, в която се намираме в момента — отбеляза брадатият.
Нищо подобно. Някои хора наистина си въобразяваха, че могат да разрешат конфликт, съществуващ от 5000 години. Идиоти. Всички до един. Евреите трябваше да бъдат принудени да видят истината. И това щеше да стане.
Том забързано прекоси площада пред катедралата „Свети Стефан“. Часовникът му показваше 12:25. Пътуването до Виена бе преминало спокойно. Преходът с кола от Братислава му отне едва четирийсет минути. В момента наетият автомобил чакаше на близкия платен паркинг. Той вдигна глава към островърхата кула на катедралата, която приличаше на назъбена стрела, пронизваща синия купол на небето. След като Саймън демонстрира видима готовност за предстоящата размяна, той стигна до заключението, че ще има нужда от допълнителна помощ. Потърси я веднага, още в компютърната зала на Джаксънвил. Ставаше въпрос за негова позната, която работеше в „Курир“, един от най-големите виенски всекидневници. В онези години той излизаше само на хартия, но днес имаше и електронен вариант. Откри името й в карето за онлайн редакторите. Ина Третякова.
Том напусна площада и потъна в околния лабиринт от тесни улички. Дори след десет години не беше забравил мястото. Ориентацията беше качество, което винаги му беше помагало. Имената забравяше, но лицата и сградите помнеше с години. Кафенето беше сред любимите му във Виена — тук се събираха много местни журналисти и чуждестранни кореспонденти. Бутна стъклената врата. Вътрешността на заведението не беше променена. Почти веднага зърна и познатото лице сред посетителите.
— Прекрасна, както винаги — подхвърли на английски той, докато се приближаваше.
— А ти си все така галантен — отвърна Ина.
Наближаваща четирийсетте, с яркоруса вълниста коса, стигаща до раменете, тя имаше безупречно чисто лице и бледосини очи. Времето беше пожалило и дребната, но стегната фигура, чиито извивки му бяха до болка познати. Двамата бяха добри колеги и приятели, но нищо повече. Жената беше омъжена и се радваше на здраво семейство. Бе й позвънил от Братислава. Тя веднага прие да се срещнат, въпреки че не се бяха виждали от много години.
— Имам нужда от помощ, Ина. Затънал съм в голяма бъркотия и се надявам да ми помогнеш, защото нямам никакво време.
— Ти никога не си имал време, Томас — отбеляза Ина. Тя беше сред малцината, които го наричаха така.
— Дъщеря ми има неприятности тук, във Виена, и трябва да й помогна. Но за целта ще имам нужда от теб.
— Как я караш? — подхвърли тя с очевидното намерение да смени темата. Той й позволи това, защото изглеждаше искрено загрижена.
— Зле, Ина. Но се справям.
— Ти си най-добрият репортер, когото познавам. Потърсих те да ти го кажа, но не успях да се свържа с теб.
— Предпочетох да изчезна, докато бурята премине.
— Предполагам, че не ти е било лесно. Ти имаш приятели, Томас, които те уважават и които дори за момент не повярваха на всичко онова, което се изписа за теб.
Стана му приятно от тази демонстрация на лоялност, но не можеше да забрави, че малцина бяха издигнали глас в негова подкрепа.