— За мен Томас Сейган си остава почтен колега и приятел — добави тя.
Той се усмихна. Отдавна не беше чувал подобен комплимент.
— В момента притискам хората си — точно както ти ме притискаше, когато правехме съвместни репортажи. Не съм забравила нищо от онова, на което си ме учил.
Преди десет години тя беше част от екипа на международния отдел на „Курир“ и двамата бяха работили заедно в района на Близкия изток. Беше страхотен организатор, освен това притежаваше талант за кратките и ясни материали. Още тогава той беше убеден, че от нея ще излезе отличен редактор.
— Сериозни ли са неприятностите на дъщеря ти?
— Страхувам се, че да. Ние с нея не сме особено близки, но трябва да й помогна.
— Разбира се, че трябва. Нали ти е дъщеря.
— А твоите добре ли са? — попита той. Доколкото си спомняше, тя имаше две деца.
— О, вече пораснаха. Едната има всички шансове да стане добър репортер.
Чувстваха се добре заедно, както преди години. Може би грешеше, поставяйки под общ гаден знаменател всичките си някогашни приятели. Хрумването да я потърси беше наистина добро.
— А сега ми кажи с какво точно мога да помогна на дъщеря ти, Томас — наведе се над масичката тя.
34
Камбаните на „Свети Стефан“ отбелязаха пет следобед. Але и Брайън се приближиха към главния портал от западния край на площада.
— В момента Саймън не представлява проблем — подхвърли Брайън. — Той те иска вътре, за да те покаже на баща ти. Неприятностите ще започнат, след като получи онова, за което е дошъл.
Тя се чувстваше зле. Ролята на примамка решително ней харесваше.
— Ще се опитам да ви измъкна от тук, преди Саймън да предприеме следващия си ход — добави Брайън. — Няма съмнение, че ще го направи. Въпросът е само къде и кога.
Наоколо цареше оживление. Намираха се в сърцето на Виена все пак. Монументалността на катедралата се подчертаваше от ниските и добре поддържани сгради наоколо. От площада започваха две от най-оживените градски улици със скъпи бутици и кафенета. Очите й се спряха на масичките пред близкия ресторант, където струнен квартет свиреше Брамс. Ноздрите й потрепнаха от аромата на печено пиле, който долиташе от съседния снекбар. Беше й абсолютно невъзможно да определи къде може да се крие опасността.
— Разчиташ ли на помощ? — подхвърли тя.
— Работя сам.
— Но при първата ни среща имаше и помощници.
— Тогава ми трябваха — стрелна я с поглед той.
— Вероятно си даваш сметка, че може би грешиш за Закария.
— Толкова по-добре — сви рамене той. — В такъв случай няма да имаш проблем да влезеш в катедралата и сама.
Тя учудено го погледна.
— Не мога да дойда с теб. Това само ще усложни нещата. Проблемът е между вас тримата. Баща ти идва за теб, а Саймън знае, че ние те държим.
— Казал си му?
— Не аз, други са му казали.
Тя пожела да узнае кои са тези други. За кого работеше този човек?
Брайън оглеждаше оживения площад. Погледът й се насочи нагоре, към южната кула на катедралата, която приличаше на устремена към небето и внезапно замръзнала водна струя. Покривът беше покрит с жълти и черни керемиди. Това беше позната гледка, на която многократно се беше наслаждавала от апартамента си, разположен съвсем наблизо. Недовършената северна кула придаваше на катедралата типичния вид на нещо, по което все още има да се работи. В главата й се появи една мисъл на Гьоте: Архитектурата е замръзнала музика.
Брайън извади мобилния си телефон и натисна един бутон. Проведе кратък разговор на иврит, който Але разбра почти изцяло. Беше изучавала езика както в колежа, така и в началното училище, но реши да не се издава. От разменените реплики разбра, че негов човек е заел позиция на южната кула, достъпна за туристите срещу дребна такса. Самата тя го беше правила много пъти, защото гледката си заслужаваше. Интересно защо този човек се стараеше да я убеди, че Закария представлява заплаха, но същевременно отказваше да бъде откровен с нея.
И защо говореше на иврит? Кой бе той?
Брайън прибра телефона и леко кимна.
— Време е да влезеш вътре.
Закария се наслаждаваше на интериора. Издължените лъчи на следобедното слънце пронизваха гората от колони, зад които беше олтарът. В светлината им се въртяха микроскопични златисти прашинки, които сякаш танцуваха под звуците на органа. Скулптурите край стените приличаха на мълчаливи стражи. Витражите на издължените прозорци грееха в разноцветни отблясъци. Християните знаят как да украсяват своите храмове, призна той. Синагогите също са изографисани, но не с човешки образи, тъй като това би се възприело като идолопоклонничество. Той често беше мислил за контраста между тази умишлена простота в двата свещени еврейски храма, които открай време съперничеха по разкош на всичко, родено от християнството.