Но тях отдавна ги нямаше. Сринати до основи. Поругани и ограбени.
Видът на сгради като „Свети Стефан“ винаги му причиняваше болка. Тази тук бе построена преди осемстотин години, бе разрушена почти до основи през последните дни на Втората световна война, а след това бе възстановена изцяло, при това само за седем години. Подобни факти само засилваха решителността му.
Влезе вътре сам. Роча чакаше отвън, готов да проследи Сейган и дъщеря му веднага след като напуснат катедралата. Те нямаше да се измъкнат живи от Виена. Беше крайно време да приключи с тази фаза на операцията и да премине към следващата.
Туристически групи обикаляха наоколо. Денят си отиваше, но тук беше отворено до десет вечерта. Може би това беше причината за избора на Сейган. Но откъде би могъл да го знае? През последните седем години не беше правил почти нищо друго, освен да страда, затънал в собствения си позор. Смазан, пречупен. Въпреки това беше реагирал във Флорида. Кой би могъл да го обвини? Всеки би реагирал, когато единственото му дете е в опасност.
Един въпрос продължаваше да се върти в главата му. Как би реагирал Сейган, ако знаеше истината?
Том чакаше пред ниска постройка, долепена до южната кула. Табелата до вратата я идентифицираше като „Параклис на св. Екатерина“. От тук можеше да наблюдава западния портал, целия неф и главния олтар.
Не след дълго забеляза Закария Саймън, който подмина амвона и бавно продължи към олтара. Благодарение на Ина беше влязъл през една малка врата в северния край, която не беше достъпна за широката публика. Стана това, което беше очаквал — тя имаше връзки навсякъде и още от кафенето се обади на директора за връзки с обществеността на Виенската епархия. Историята, която му предложи, беше проста: приятел от Америка, известен писател, иска да разгледа „Свети Стефан“, без да привлича вниманието. Възможно ли е да влезе в храма от друго място, а не през главния портал? Човекът откликна с готовност и това позволи на Том да пристигне по-рано от уговорения час и да остане незабелязан.
Един бърз оглед беше достатъчен. Вътре имаше около стотина души. Проблясваха светкавици, музиката на органа се губеше в човешката гълчава. Катедралата изглеждаше внушително. Римските зидове бяха изградени от черни и червеникави камъни, който приличаха на огромни висящи гоблени. Той изпита възхищение от работата на древните майстори, построили нещо толкова уникално. И лека завист към търпението и енергията, които бяха вложили. Собственият му свят беше съвсем различен: вечно бързане, липса на време за каквото и да било, френетична гонитба на сроковете. Това лудо темпо продължаваше да му липсва.
Използва прикритието на една от масивните носещи колони, за да наблюдава действията на Саймън. Погледът му се измести към масивната решетка в дъното на храма, край която се виждаше фигурата на униформена служителка.
Входът за катакомбите. Вече знаеше, че този вход се затваря точно в пет следобед. Възрастната жена край решетката късаше билети, тъй като спускането в подземията ставаше срещу заплащане. Основните неща за катакомбите ги пишеше в пътеводителя, който му бе предоставила Ина. Именно те трябваше да му осигурят добрия шанс, на който разчиташе. Беше си написал домашното и се чувстваше достатъчно подготвен за онова, което предстоеше.
Саймън спря пред олтара. Том се обърна към главния портал. Точно навреме, за да зърне Але, която влизаше в катедралата.
35
Бене въртеше кормилото по тесния планински път — отначало нагоре, към назъбения връх, а после надолу, към гористата долина на трийсетина километра северозападно от имението му. Тъмносините вълни на океана неуморно блъскаха скалистия бряг, оставяйки дебели гирлянди ослепително бяла пяна. На тази надморска височина лъчите на обедното слънце бяха безмилостно парещи.
Преди два часа Трей Холибъртън най-сетне се бе обадил. Уговориха си среща направо на мястото. Той знаеше за нещата, които се случваха във Виена, но те бяха извън неговия контрол. Брайън Джеймисън положително правеше всичко възможно да предотврати нещастието, но това не го интересуваше. Нуждаеше се единствено от сътрудничеството на Саймън, което обаче изцяло зависеше от онова, което можеше да му предложи в замяна. Не му харесваше да работи с американците, защото трудно понасяше бруталната им арогантност. Но въпреки всичко го правеше. Ама не били доволни? Много важно. Да си гледат работата и да го оставят на мира!