Хората му бяха въоръжени с пушки. Тримата се изкачваха по стръмните склонове на Сиерас де Бастидас — „Планините — крепост“, както ги нарекли испанците. Дедите на Бене — избягали роби, използвали тези хълмове като крепост срещу бившите си господари. Те наричали себе си с различни имена — катавуд, йенкункун, чанкофи. Испанците от своя страна ги кръстили симарони — неукротими, диви — или марани — прякора, с който се обръщали към ловците на диви прасета. По-късно станали марони, възприемайки френското наименование за избягали роби. И това име останало.
Тези трудолюбиви хора построили градове, които кръстили на своите основатели — Трелони, Акомпонг, Скотс Хол, Мур, Чарлс. Спели с жените от местното племе тайно, проправяли пътеки през девствената пустош и се сражавали с пиратите, които редовно нападали Ямайка. Планината се превърнала в техен дом, а гората — в техен съюзник.
— Чувам Биг Нани — добави той. — Само тя може да лае по този начин. Да, тя е. Винаги е била водач.
Беше я кръстил на Гранди Нани — вожд на мароните от XVIII век, превърнала се във велик духовен и военен лидер. Ликът й красеше банкнотата от 500 ямайски долара, въпреки че беше по-скоро плод на въображението, а не реалният й образ. Историята не беше съхранила нито портрет, нито достоверно описание на тази смела жена и бе запазила единствено легендите за нея.
Бене си представи какво се случва на около половин километър от тях. Кучетата с червено-кафява и обсипана с петънца козина тичаха на метър след Биг Нани — едри като мастифи, но запазили пъргавината на хрътката и смелостта на булдога. Тя ревниво пазеше водещата си позиция и никога не позволяваше на някое от мъжките да излезе пред нея. Преди време едно се опита да оспори лидерството й и свърши със счупен врат от мощните й челюсти.
Бене спря на върха на един от стръмните баири и започна да оглежда далечните гъсто залесени склонове. Сред растителността преобладаваше синьото махое заедно с розовата ябълка, махагона и тика. Между тях имаше просторни пространства сочен бамбук. Очите му се спряха на едно смокиново дърво, което упорито стърчеше сред останалата зеленина, твърдо като камък. Спомни си думите на майка си: Смокинята доминира и сякаш казва на всички останали: моята воля за власт почива на вашата воля да оцелеете.
Възхищаваше се на тази сила. Погледът му се спря на наредени в дълга редица работници, които размахваха кирки и мотики на отсрещния склон. Представи си, че е един от безименните индианци, поробени преди триста години от Колумб. Или, сто години по-късно, някой от африканците, обречени да бъдат доживотни роби на поредния английски плантатор.
Точно това са и мароните — смесица между местните таиноси и докараните през океана африканци. Като него.
— Ходиш там при тях? — попита главният му помощник.
Бене знаеше, че човекът се страхува от кучетата му, но ненавижда и наркобароните. Ямайка беше задръстена е престъпна измет. Онзи дон на половин километър по-нататък със сигурност се чувстваше над властта, въпреки че в момента го преследваха група свирепи кубински хрътки. Неговите въоръжени бандити бяха превърнали Кингстън в бойно поле, без да ги е грижа за невинните хора, ставащи жертва на честите престрелки. Капката преля, когато обект на интензивна стрелба станаха обществената болница и местното училище. Пациентите бяха принудени да се крият под леглата, а учениците полагаха изпити буквално под свистящите куршуми. Той успя да убеди дона за среща, защото никой не можеше да пренебрегне поканата на Бене Роу. След това го изпрати в планината.
— А ваю сей? — попита на патоа наглият бандит.
— Говори на английски.
— Защо, Бене? Нима се срамуваш от потеклото си?
— Срамувам се от теб.
— Какво си намислил? Да ме преследваш?
— А но ми. Не и аз.
Умишлено премина на патоа просто за да му покаже, че не е забравил откъде идва. После махна към кучетата, които хапеха железните пръчки на клетките, натоварени в пикапа.
— Те ще свършат работа вместо мен.
— А какво ще направиш ти? Ще ме убиеш?
— Не — поклати глава той. — Това също ще свършат кучетата.
С усмивка си спомни как очите на мръсника се разшириха от ужас. Беше приятно да усети страх у човек, който убива без никакви угризения на съвестта и често без никаква причина.
— Ти не си един от нас! — изсъска донът. — Забравил си кой си, Бене!