— Как е умрял Колумб? — попита той, обръщайки се към Холибъртън.
— Що за въпрос? — изненадано го погледна приятелят му.
— Отдавна си мисля за него. Как се е случило?
— Умрял е в Испания през май хиляда петстотин и шеста година след дълго боледуване. Никой не знае какво точно го е убило. По-интересно е онова, което се е случило след смъртта му.
Според Холибъртън първоначално Колумб бил погребан в някакъв манастир във Валядолид, но по-късно — през 1513 г., една от снахите му успяла да прехвърли тленните му останки в катедралата на Севиля. През 1537 г. семейството му получило разрешение да пренесе тялото му в Новия свят и Колумб намерил покой в новопостроената църква на Санто Доминго. 1537-а била година с много важно значение.
През нея, същата снаха — вдовица на един от синовете му, поела управлението на Ямайка от испанската корона.
Колумб останал в Испаньола до 1795 г. Тогава островът преминал в ръцете на Франция и останките на мореплавателя били прехвърлени в Хавана. В началото на двайсети век, непосредствено след края на испанско-американската война, Куба получила независимост и костите на Колумб се върнали обратно в Севиля, където се намират и до днес.
— С една малка подробност — добави след кратка пауза Трей. — Това може би не са останките на Колумб. По време на разкопки в църквата на Санто Доминго в края на деветнайсети век работниците изровили оловен сандък с кости. На капака му пишело „Негова светлост дон Кристобал Колон“. Възникнали подозрения, че през хиляда седемстотин деветдесет и пета испанците разкопали погрешния гроб.
— Аз съм бил в тази църква — кимна Бене. — В нея има гробница и статуя на Колумб.
— Именно там се намира онзи оловен сандък с костите. През хиляда деветстотин деветдесет и втора година правителството направи всичко по силите си да отпразнува петстотингодишнината от първото плаване на Колумб. Но не бива да забравяме и величествената гробница в Севиля. Правени са няколко ДНК теста на останките, но без успех. Костите са местени много пъти, на най-различни места. Колумб може да лежи на всяко от тези места. Или на никое от тях…
— Моята фамилия продължава да търси гроба на Колумб — беше казал Закария. — Ние сме на мнение, че костите му са били тайно пренесени в Ямайка и погребани в изгубената мина. Вярваме, че това е мястото, защото е било открито лично от адмирала.
Но тогава Бене не му повярва. Не му вярваше и днес. Тук не ставаше въпрос за откриването на нечия гробница. В никакъв случай. Саймън търсеше нещо съвсем друго. Нещо достатъчно важно, за да привлече вниманието на американското разузнаване. Бене изобщо не се интересуваше от костите на Колумб. Този човек бе нашественик, разрушител. Появата му бе донесла смърт на десетки хиляди таиноси или робство, болка и страдания за останалите живи. Мароните бяха първите африканци в Новия свят, които бяха извоювали свободата си със силата на оръжието. Ако изгубената мина действително съществуваше, тя със сигурност принадлежеше на тях.
— Какво има, Бене?
Гневният вой на моторите заглъхна и самолетът започна да се снишава. На хоризонта изплуваха Куба и зеленият бастион на планината, простираща се от бряг до бряг. Сиера Маестра. Там се бяха крили робите, дръзнали да избягат от плантациите за захарна тръстика. Но за разлика от мароните те не бяха получили име. Холибъртън също надникна през прозорчето.
— Тук е започнала революцията — промълви той. — Тази планина е била убежището на Кастро и неговите партизани.
Бене знаеше, че в Куба също отглеждат кафе. Силно, черно, което обаче не можеше да конкурира неговите специални сортове.
— Искам да открия тази мина — тихо рече той. — Няма значение дали в нея има нещо или не. Просто искам да я открия, но за целта се нуждая от помощта ти. — Обърна се и закова поглед в очите на приятеля си. — Ще го направиш ли?
— Разбира се, Бене. Мога да го направя.
Веднага усети нотката на напрежение в гласа на Трей. А в очите му видя нещо, което не беше виждал досега: разбиране. Не понасяше мисълта, че Трей се страхува от него, но не направи нищо, за да му помогне да прогони това чувство. Беше твърдо решен да не толерира никакви лъжи и никакви грешки. Независимо дали идват от приятел или враг.
39
— Какво желаете? — сухо попита Том, заковал очи в дулото на пистолета.
Мъжът на име Брайън тръгна към тях.
— Знаех си, че точно ти си проблемът — промърмори Але.
— Дъщеря ви призна ли си, че е велика актриса? — не й обърна внимание Джеймисън.
Том не отместваше очи от оръжието. Странно. Вчера не се страхуваше от смъртта, но днес се чувстваше малко по-различно. Все още не беше сигурен, че иска да живее, но точно в този момент никак не му се мреше. Двете послания на Абирам и предателството на Але повдигаха нови въпроси.