Той пристъпи напред и се наведе над камъните. Част от тях големи и частично потънали в земята, други просто дребен чакъл. Повърхността им беше покрита с плесен и личинки, но част от тях все още бяха подредени под формата на букви.
Той разпозна буквите. Бяха на иврит.
— Има още много — подхвърлиха неговите хора и се разпръснаха по поляната.
Той остана на място, защото знаеше какво ще намерят. Надгробни камъни. Гробище, за чието съществуване дори не бяха подозирали.
— Днес е добър ден, приятели — доволно се засмя той. — Много добър ден. Натъкнахме се на истинско съкровище!
Помисли си за Закария Саймън и усмивката му се разшири. Със сигурност щеше да бъде доволен.
4
Закария Саймън влезе в къщата. Том Сейган чакаше с пистолет в ръка. В лявата, разбира се. В доклада беше отбелязано, че е левичар.
— Кой сте вие? — попита Сейган.
Закария се представи и протегна ръка. Но вместо ръкостискане получи нов въпрос:
— Какво търсите тук?
— От няколко дни ви наблюдавам — отвърна новодошлият и махна към пистолета. — Може би е добре, че се появих навреме.
— На тази снимка е дъщеря ми.
Закария я вдигна пред лицето му, за да я вижда по-добре.
— Тя е моя пленница — обяви той, изчака някаква реакция, а след като не я получи, добави: — Не ви ли интересува?
— Разбира се, че ме интересува. Освен това имам пистолет.
Сейган размаха оръжието, а Закария го огледа с преценяващ поглед.
Висок, с небръснато хлапашко лице и студени тъмни очи, които не пропускаха нищо. Плюс късо подстригана черна коса, за която му завидя, тъй като неговата отдавна си беше отишла. Ръцете и гръдният кош бяха слабо развити от липсата на физически упражнения — нещо, което в доклада беше отбелязано съвсем лаконично: „Не плува, не прави лицеви опори.“ Но въпреки това Том Сейган изглеждаше забележително строен за човек, който води застоял живот и наближава петдесет.
— Искам да ви обясня нещо важно, господин Сейган. И много държа да ми повярвате. — Закария направи малка пауза. — Не ме интересува дали ще се самоубиете или не. Животът си е ваш и можете да правите с него каквото пожелаете. Но преди това искам нещо от вас.
Сейган насочи пистолета в гърдите му.
— Отиваме в полицията! — изръмжа той.
— Ваша воля — сви рамене Закария и отново посочи снимката на Але Бекет. — Но трябва да ви кажа, че с това ще причините невъобразими страдания на дъщеря си.
Сейган не отговори.
— Не ми вярвате, нали? Личи ви по очите. Преди време не повярвахте и на един от своите информатори, който ви предложи история, от която щеше да стане сензационен материал. Винаги се съмнявате, нали? „Не, това не може да е вярно, сигурно е преувеличено, а най-вероятно пълна измислица.“ Разбираемо е да не ми вярвате, особено след всичко, което ви се струпа на главата. В най-неподходящия момент се появява някакъв непознат, който ви занимава с абсурдни неща.
Закария свали от рамото си черната туристическа раница, дръпна ципа и измъкна един айпад. Сейган продължаваше да го държи на мушка.
— Искам да видите нещо. Ако и след това настоявате да отидем в полицията, няма да възразя.
Той пусна сака на пода и активира екрана.
Але присви очи, за да се адаптира към ярката светлина, която внезапно обля леглото. Видя камерата вдясно от прожектора, насочена право в лицето й. Видя и мигащата червена лампичка. Камерата работеше. Раздвижи китките и глезените си в напразен опит да се освободи и извърна глава.
Мразеше усещането за ограничение. Липсата на свобода. Пълната зависимост от чужда воля. Дори не можеше да се почеше, ако носът започне да я сърби. Не можеше да оправи блузата си. Нямаше начин да се защити, в случай че лоши хора решат да й причинят лоши неща.
Зад прожектора се изправиха двама мъже. Единият беше висок, с тънки устни и издължен нос. Приличаше на италианец или испанец, с тъмна и къдрава мазна коса. Вече знаеше, че се казва Роча. Другият беше най-черният тип, когото беше срещала в живота си. Сплескан нос, пожълтели зъби и очи като две капки суров нефт. Той не беше произнесъл нито дума. Всичко, което знаеше за него, беше прякорът, с който го наричаше Роча. Миднайт. Полунощ.
Застанаха от двете страни на леглото, за да не пречат на камерата. Роча се наведе и я погали по бузата. Пръстите му миришеха на лимон. Тя разтърси глава в знак на протест, но той само се усмихна и продължи да я гали. Миднайт се отпусна на леглото и дясната му ръка обхвана гърдата й през блузата. Тя рязко се дръпна. В очите й проблесна гняв, примесен със страх. Роча бутна главата й обратно. В ръката му се появи нож, който проблесна на светлината на прожектора.