— А племенникът? Какво знаете за вкусовете му? Имаше ли и той интерес към тези неща?
— Не вярвам. Всъщност не знаех за неговото съществуване, докато не прочетох за смъртта му във вестниците. Не смятам, че е бил много близък с мистър Блайбнър. Той никога не е споменавал нищо за свои роднини.
— Кои бяха останалите членове на групата?
— Доктор Тосуил, служител в Британския музей; мистър Шнайдер от музея Метрополитен в Ню Йорк; един млад американец — секретар; доктор Еймз — който придружаваше експедицията като лекар; и арабинът Хасан, предан слуга на мъжа ми.
— Помните ли името на американския секретар?
— Мисля, че беше Харпър, но не съм сигурна. С мистър Блайбнър се е познавал отскоро. Много приятен млад човек.
— Благодаря ви, лейди Уилърд.
— Ако има още нещо…
— Засега нищо. Оставете нещата на мен и бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е в човешките възможности, за да предпазя сина ви.
Това не бяха съвсем успокоителни думи и забелязах, че лейди Уилърд потръпна, като ги чу. Но все пак фактът, че Поаро не се отнесе с пренебрежение към страховете й, като че я поутеши. Що се отнася до мене, никога досега не бях подозирал, че Поаро е така склонен да вярва в суеверия. По пътя за в къщи повдигнах този въпрос. Той ми отговори сериозно и искрено:
— Да, Хейстингз. Вярвам в тези неща. Не бива да подценявате свръхестествените сили.
— Какво смятате да правите?
— Toujours pratique1, добрият Хейстингз! Eh bien, като начало ще телеграфирам в Ню Йорк за повече подробности около смъртта на младия Блайбнър.
Той изпрати телеграмата. Отговорът бе пълен и точен. Младият Рупърт Блайбнър от няколко години имал парични затруднения. Известно време безделничил и харчил чужди пари по разни острови в Тихия океан, но преди две години се върнал в Ню Йорк, където продължил бързо да пропада. По мое мнение най-важното бе, че бе успял да намери достатъчно пари за пътуване до Египет. „Имам там добър приятел, от когото мога да взема пари назаем“, заявил той, преди да тръгне. Плановете му обаче не се осъществили. Върнал се в Ню Йорк, като проклинал своя чичо скъперник, който се тревожел повече за костите на отдавна мъртви царе, отколкото за собствената си плът и кръв. По време на неговото пребиваване там настъпила смъртта на сър Джон Уилърд. В Ню Йорк Рупърт отново се отдал на безпътния си живот и изведнъж най-неочаквано се самоубил, оставяйки писмо с няколко странни израза. Изглежда, го е писал в изблик на разкаяние. Наричал себе си „прокажен“ и „отхвърлен от обществото“ и на края на писмото заявявал, че щом е такъв, по-добре е да умре.
В съзнанието ми се появи смътна идея. Никога не съм вярвал в отмъщението на отдавна мъртъв египетски фараон. В тази работа виждах по-скоро едно съвременно престъпление. Да предположим, че младежът е искал да свърши с чичо си, като го отрови. По погрешка сър Уилърд поглъща фаталната доза. Рупърт се връща в Ню Йорк, преследван от мисълта за извършеното престъпление. Вестта за смъртта на чичо му стига до него. Разбира колко ненужно е било престъплението му и обзет от угризения, свършва със себе си.
Изложих хипотезата си пред Поаро. Тя му се видя интересна.
— Предположенията ви са находчиви — наистина интересни. Дори може да се окажат и верни. Но не взимате пред вид фаталното влияние на гробницата.
Свих рамене.
— Продължавате ли да смятате, че тя има нещо общо с трагедията?
— Дотам съм убеден, mon ami, че утре тръгваме за Египет.
— Какво? — извиках учуден.
— Нали чухте? — По лицето на Поаро се плъзна изражение на гордост, смесена със смущение. След това той простена: — Но морето! Това омразно море!
Една седмица по-късно ние стъпвахме по златистия пясък на пустинята. Над главите ни слънцето сипеше жарките си лъчи. Поаро, олицетворение на нещастието, клюмаше до мен. Дребният човечец не понасяше пътуванията. Четиридневното ни плаване от Марсилия бе същинско мъчение за него. В Александрия от парахода слезе неговата сянка. Той бе изоставил дори обичайната си спретнатост. Щом пристигнахме в Кайро, веднага се настанихме в хотел „Мена хаус“, разположен непосредствено до пирамидите.
Обаянието на Египет ме завладя. Не беше така с Поаро. Облечен точно както и в Лондон, той носеше малка четка в джоба си и водеше непрестанна война с песъчинките, които се натрупваха по тъмните му дрехи.
— А обувките ми — стенеше той. — Погледнете ги, Хейстингз, чудесните ми лачени обувки, винаги лъскави и елегантни, вижте, пясъкът влиза в тях и ми убива, а отвън ужасно разваля вида им. Ох, и тази горещина. От нея мустаците ми увисват!