— Да, на някакви австралийци. Казват се Крофт. Много сърдечни, знаете… и тъй нататък. Просто отегчително мили. Вечно ми носят кервиз, зелен грах и други такива неща. Възмущават се, че съм така изоставила градината. Направо досадни, поне той. Толкова дружелюбни, че не може да се опише. Тя е саката, горкичката, и лежи по цял ден на кушетката Но наема си плащат и това е най-важното.
— Откога са тука?
— О… близо шест месеца.
— Аха. Ами освен тоя братовчед… между другото, по баща или по майка!
— По майка. Майка ми беше Ейми Вайз.
— Bien! Та освен тоя братовчед, както казах, имате ли някакви други роднини?
— Много далечни братовчеди в Йоркшир също Бъкли.
— Никой друг?
— Не.
— Трябва да сте самотна.
Ник го загледа учудено.
— Самотна? Какво смешно хрумване! Знаете, аз не стоя тука много дълго. Обикновено съм в Лондон. Роднините обикновено са ужасно дотегливи. Вечно дотягат, във всичко се бъркат. Много по-забавно е да си самостоятелен.
— Мога да спестя изразите на съчувствие. Виждам, че сте съвременно момиче, мадмоазел. Сега членовете на домакинството ви.
— Колко громко звучи това! Елин е моето домакинство. И нейният мъж, който е нещо като градинар, немного добър. Плащам им страхотно малко, понеже им позволявам да държат тука детето си. Елин се грижи за мене, когато съм тука, а ако се случи да имаме гости, вземаме когото намерим да й помогне. Ще имам гости в понеделник. Тая седмица започват гребните състезания, нали знаете?
— В понеделник, а днес е събота. Да, да. А сега, мадмоазел, вашите приятели, например тия, с които обядвахте днес?
— Ами, Фреди Райс, русото момиче, е всъщност най-добрата ми приятелка. Има много нещастен живот. Омъжена е за едно животно, а не човек, което пие, взема наркотици и е изобщо мизерник, който не подлежи на описание. Преди една-две години трябваше просто да го напусне. Оттогава се е оставила да я лашка животът. Колко бих искала да получи развод и да се омъжи за Джим Лазаръс!
— Лазаръс? Търговецът на картини от Бонд Стрийт?
— Да. Джим е единственият му син. Къпе се в пари, разбира се. Видяхте ли колата му? И е луд за Фреди. Ходят навсякъде заедно. Ще останат един-два дена в „Маджестик“ и ще дойдат при мене в понеделник.
— А съпругът на госпожа Райс?
— Тоя нехранимайко? О, той е изчезнал от картинката. Никой не го знае къде е. Това поставя Фреди в ужасно неловко положение. Не можеш да се разведеш с мъж, когато не знаеш къде е.
— Evidemment22!
— Бедничката Фреди — замислено каза Ник. — Тя има отвратителен късмет. Веднъж беше наредила всичко. Беше го спипала и му поставила въпроса ребром; той й казал, че няма нищо против, но просто нямал в джоба пари, за да заведе някоя жена в хотел, та да го хванат с нея. В края на краищата Фреди му наброила парички, той ги прибрал, духнал и оттогава до днес нищо не се знае за него. Ужасно подло, според мене!
— Боже мой! — възкликнах аз.
— Моят приятел Хейстингс е шокиран — забеляза Поаро. — Трябва да бъдете по-внимателна, мадмоазел. Той е изостанал от времената, разбирате, нали? Сега се връща от ония безбрежни и чисти простори и така нататък и тепърва ще трябва да понаучи езика на днешните дни.
— Ами че тука няма нищо, от което да се шокира — каза Ник и отвори много широко очи. — Искам да кажа, че всички знаят, нали, че има такива хора. Но аз го наричам мръсен номер въпреки всичко. Бедничката Фреди се видя тогава толкова натясно, че не знаеше накъде да се обърне.
— Да, да, не е много красива история. Ами другият ви приятел, мадмоазел. Добрият капитан Чаленджър?
— Джордж ли? С Джордж се познаваме от памтивека… най-малко от пет години насам. Приятен чешит е той, Джордж.
— Той иска да се омъжите за него, нали?
— От време на време казва такова нещо, наистина. В малките часове или след втората чаша портвайн.
— Но вие оставате жестокосърдечна.
— Какъв смисъл има Джордж и аз да се оженим? И двамата нямаме пукната пара. И така човек се отегчава с Джордж! От „добрата стара школа“, дето все дърпат всичко на своя страна. Освен другото той е вече на четиридесет години.
Тая забележка ме накара леко да трепна.
— Всъщност той е с единия крак в гроба — каза Поаро. — О, не ме гледайте мене, мадмоазел! Аз съм дядо, аз съм нищо. А сега разкажете ми нещо повече за тия случайности. Например за картината.
— Тя е вече закачена отново, на нов шнур. Можете да дойдете и да я видите, ако желаете.
Ник ни поведе от стаята и ние я последвахме. Въпросната картина беше живопис с маслени бои в тежка рамка. Висеше точно над възглавието.
— Ще ми позволите ли, мадмоазел — промърмори Поаро, свали обувките си и се качи на леглото. Той разгледа картината, шнура и внимателно провери тежестта. Сетне с красноречива гримаса слезе на земята.