— Предполагам.
— Няма ли да помисли, че това е странно желание?
— О, не! Маги никога не мисли. Тя само върши ревностно, разбирате? Християнските деяния, с вяра и прилежание Добре, ще й телеграфирам да дойде в понеделник.
— Защо не утре?
— С неделните влакове? Тя ще помисли, че съм на умиране, ако поискам такова нещо. Не, да кажем в понеделник. Ще й разправите ли за ужасната участ, надвиснала над главата ми?
— Nous verrons23. Вие все още се шегувате с това? Много сте смела. Радвам се да го видя.
— Все пак това е малко развлечение — каза Ник.
Нещо в тона на гласа й ми направи впечатление и аз я изгледах с любопитство. Имах чувството, че е премълчала нещо. Бяхме влезли отново в гостната. Поаро попипваше вестника на кушетката.
— Чели ли сте това, мадмоазел? — запита неочаквано той.
— „Седмичния преглед“ ли? Не сериозно. Отворих го да видя приливите. Там ги дават всяка седмица.
— Разбирам. Между другото, мадмоазел, правили ли сте някога завещание?
— Да. Преди около шест месеца. Точно преди да ме режат.
— Qu’est-ce que vous dites24? Преди да ви режат?
— Да ме оперират. От апандисит. Някой каза, че трябвало да направя завещание и аз направих. Това ме накара да се почувствувам много важна.
— И какво е гласяло това завещание?
— Аз оставях Крайната къща на Чарлз. Нямаше кой знае какво друго за оставяне, но каквото и да имаше аз го завещах на Фреди. Май не беше изключено това… как му викат… пасивът да надхвърли актива.
Поаро разсеяно кимна.
— Ще трябва вече да си вървя. Au revoir25, мадмоазел. Пазете се.
— От какво? — попита Ник.
— Вие не сте глупава. Да, тъкмо това е слабото място — от какво трябва да се пазите? Кой може да го каже? Но не губете самообладание, мадмоазел. След няколко дни аз ще открия истината.
— А дотогава пазете се от отрова, бомби, револверни изстрели, автомобилни злополуки и стрели, натопени в тайната отрова на южноамериканските индианци — довърши, без да се замисли, Ник.
— Не се подигравайте сама на себе си, мадмоазел — каза мрачно Поаро.
Той се спря пред вратата.
— Между другото — попита той, — каква цена ви предложи господин Лазаръс за портрета на дядо ви?
— Петдесет лири.
— А! — рече Поаро.
Той се обърна и втренчено изгледа тъмното навъсено лице над камината.
— Но както ви казах, нямам никакво желание да продам стареца.
— Да — замислено кимна Поаро — Да, аз ви разбирам.
4
ТРЯБВА ДА ИМА НЕЩО!
— Поаро — обадих се аз, щом излязохме на шосето, — има едно нещо, което смятам, че трябва да знаете.
— И какво е то, mon ami?
Разказах му как госпожа Райс описа неприятната случка с колата.
— Tiens! C’est interessant, ca.26 Има, разбира се, такъв тип, суетни, истерични хора, които се мъчат да станат интересни, като се избавят по чудо от смъртни опасности и разправят потресаващи истории, които никога не са се случвали. Да, тоя тип е добре познат. Такива хора са готови понякога да си нанасят дори тежки телесни повреди, за да потвърдят измислиците си.
— Вие не мислите ли, че…
— Че мадмоазел Ник е от тоя тип? Не, в никой случай. Нали забелязахте, Хейстингс, колко труд ни струваше да я убедим в опасността. И до самия край тя продължаваше да разиграва фарса на полуподигравателно неверие. Тя е рожба на своето поколение, малката. И все пак интересно е това, дето го е казала мадам Райс. Защо ли го е казала? Защо е трябвало да го каже, дори и да е истина? Не е било нужно, почти gauche27.
— Да — потвърдих аз. — Това е вярно. Тя го вмъкна в разговора ни в клин, ни в ръкав, без да има за това какъвто и да било повод.
— Това е странно. Да, това е странно. Обичам, когато тия малки странни факти започнат да се появяват. Те са много важни. Те сочат пътя.
— Пътя… накъде?
— Вие сложихте пръста направо в раната, мой превъзходен Хейстингс! Накъде? Накъде ли наистина! Уви, ние не ще го узнаем, докато не стигнем там.
— Кажете ми, Поаро — попитах аз, — защо я накарахте да покани братовчедка си?
Поаро се спря и размаха възбудено показалеца си пред носа ми.
— Размислете! — възкликна той. — Размислете само за миг, Хейстингс. Колко трудно е нашето положение! Ръцете ни са вързани! Да проследиш убиеца, след като престъплението е било извършено, c’est tout simple28! Или поне е просто за човек с моите способности. Убиецът е, тъй да се каже, оставил подписа си с извършването на престъплението. Да откриеш едно престъпление, преди да е било извършено, това е наистина нещо извънредно трудно. Коя е първата ни цел? Безопасността на мадмоазел. А това не е лесно. Не, не е лесно, Хейстингс. Ние не можем да я пазим ден и нощ, не можем дори да изпратим да я пази някой полицай с големи ботуши. Не можем да прекараме нощта в спалнята на младата дама. Накъдето и да се обърнем, натъкваме се на трудности. Но можем да направим едно нещо. Можем да направим цялата работа по-трудна за убиеца. Можем да предупредим мадмоазел и можем да вкараме в играта една съвсем безпристрастна свидетелка. Само един много умен човек ще може да се справи с тия две обстоятелства.