— Какво? — попитах аз.
— Това, което ще зная е понеделник — избягна прекия отговор Поаро.
Изгледах го, но той замълча. После въздъхна.
— Вие вече не сте любопитен, приятелю. Едно време…
— Има известни удоволствия — студено отговорих аз, — които за вас е много полезно да си спестите.
— Имате пред вид?…
— Удоволствието да отказвате да отговаряте на въпроси.
— Ah, c’est malin35.
— Точно така!
— Е, добре, добре — промърмори Поаро. — Силният мълчалив мъж, възлюбеният на романистите от века на Едуърд.
В очите му блеснаха старите пламъчета.
Малко след това край масата ни мина Ник. Тя се отдели от партньора си и се спусна към нас като пъстра птичка.
— Танци пред прага на смъртта — безгрижно подхвърли тя.
— Това е ново усещане, мадмоазел?
— Да. Доста забавно.
Тя отново се отдалечи, като ни махна с ръка.
— Защо трябваше да го каже — бавно забелязах аз. — „Танци пред прага на смъртта.“ Не ми харесва…
— Знам. Твърде близко до истината. Не й липсва смелост на малката. Не, не й липсва. Но за нещастие това, от което има нужда в тоя момент, не е смелост. Предпазливост, не смелост — voilà c’est qu’il nous faut36!
Следващият ден беше неделя. Ние седяхме на терасата пред хотела и изведнъж към единадесет и половина Поаро скочи на крака.
— Елате, приятелю. Ще направим малък опит. Аз установих, че господин Лазаръс и мадам са излезли с колата, а с тях и мадмоазел. Пътят е свободен.
— Свободен за какво?
— Ще видите.
Ние слязохме по стъпалата и минахме през неголяма морава при портичка, която излизаше на лъкатушещата пътека, водеща долу към морето. Една двойка по бански костюми идваше нагоре. Те ни отминаха със смях и приказки.
Когато двойката се отдалечи, Поаро отиде при оградата, където едва се забелязваше малка вратичка на ръждясали панти и надпис с позаличили се букви: „Крайната къща. Частен имот“. Наоколо не се виждаше никой. Ние тихо отворихме вратичката и влязохме.
След една-две минути се озовахме на тревистата площ пред къщата. Тука също не се виждаше никой. Поаро отиде до ръба на скалата и погледна надолу. Сетне се запъти към къщата. Стигащите до пода френски прозорци към верандата бяха отворени и ние влязохме направо в гостната. Поаро не се забави тука. Той отвори вратата и мина в хола. Оттам се заизкачва по стълбите, а аз подир него. Той влезе право в спалнята на Ник, седна на крайчеца на леглото и ми кимна и намигна.
— Виждате ли колко е лесно, приятелю! Никой не ни видя да влизаме. Никой не ще ни види, когато си тръгнем. И бихме могли без всякаква опасност да свършим една или друга задачка. Например бихме могли да прегънем тела на някоя картина така, че да се скъса докрай само след няколко часа. Но да предположим, че случайно имаше някой пред къщата и ни видеше да влизаме. Тогава щяхме да имаме съвършено естествено извинение… в случай че ни познават като приятели на домакинята.
— Искате да кажете, че можем да изключим външни лица?
— Точно това искам да кажа, Хейстингс. На дъното на тая работа не се крие някой заблудил се умопобъркан. Трябва да търсим човек, по-близък до домакинята.
Поаро тръгна да излиза и аз го последвах. И двамата мълчахме. Струва ми се, че и двамата не бяхме спокойни.
И после, при завоя на стълбището, изведнъж и двамата рязко спряхме. Един мъж се качваше по стъпалата.
Той също спря. Лицето му беше на сянка, но по позата личеше, че се е намерил в чудо. Той заговори пръв, с висок, доста заплашителен тон:
— Бих искал да зная какво, по дяволите, търсите тука?
— А! — каза Поаро. — Мосьо… Крофт, ако се не лъжа?
— Това е моето име, но какво…
— Няма ли да влезем в гостната да поприказваме? Мисля, че ще е по-добре.
Мъжът отстъпи, рязко се завъртя и заслиза, а ние — по стъпките му. В гостната, след като затвори вратата, Поаро леко се поклони.
— Ще трябва да ви се представя. Еркюл Поаро, на вашите услуги.
Лицето на непознатия малко се проясни.
— А! — каза той бавно. — Вие сте тоя детектив. Чел съм за вас.
— В тукашния вестник?
— Как? Чел съм за вас още когато бях в Австралия. Вие сте французин, нали?
— Белгиец. Няма значение. Това е моят приятел, капитан Хейстингс.
— Много ми е приятно. Но слушайте, какво ви е прихванало? Какво търсите тука? Да не би… нещо да не е наред?
— Зависи кое наричате „не наред“.
Австралиецът кимна. Беше хубав мъж въпреки плешивата си глава и напредналата възраст. Имаше великолепно телосложение. Лицето му беше тъповато, с доста издадена долна челюст — грубо лице, казах си аз. Пронизващата синевина на очите беше най-забележителното нещо на това лице.