— Вижте какво — заговори той. — Дойдох тука да донеса на малката госпожица Бъкли една шепа домати и краставица. Тоя неин работник за нищо не го бива, безделник, нищо не иска да отгледа. Мързеливо псе! Майка и аз… ами то просто яд ни хваща и смятаме, че като съседи трябва да направим, каквото можем! Доматите ни са много повече, отколкото можем да изядем. Съседите трябва да си помагат, не сте ли съгласни? Аз влязох, както винаги, през стъклената врата и оставих кошницата. Тъкмо вече щях да си тръгна, когато чух крачки и мъжки гласове над главата си. Това ми се видя чудно. Ние нямаме много разправии с крадци по тия места, но в края на краищата и то е възможно. Рекох си да проверя дали всичко е наред. Тогава ви срещнах да слизате двамата по стълбите. Това малко ме постресна. А сега ми казвате, че сте прочутият детектив. Какво е станало?
— Много просто — усмихна се Поаро. — Онзи ден през нощта мадмоазел преживяла доста тревожно произшествие. Една картина паднала на леглото й. Може да ви е разказала за това?
— Да, разказа ми. Цяло чудо, че се е спасила!
— За да бъдем сигурни, обещах да й донеса специална верижка: няма смисъл да се повтарят подобни случки, нали? Тя ми каза, че щяла да излезе тая сутрин, но аз мога да дойда и да измеря колко дълга трябва да бъде верижката. Voilà, това е цялата работа.
Крофт дълбоко въздъхна.
— Това ли е всичко?
— Да, вие сте се уплашили за нищо. Ние сме много изпълнителни по отношение на законите, моят приятел и аз.
— Не ви ли видях вчера? — бавно рече Крофт. — Снощи. Вие минахте край нашата къщурка.
— А, да! Вие работехте в градината и бяхте толкова учтив да ни кажете „добър ден“, когато ние минахме.
— Точно така. Гледай ти, гледай! И вие сте тоя господин Еркюл Поаро, за когото съм чувал толкова много? Кажете, зает ли сте, господин Поаро? Защото, ако не сте, бих искал да дойдете с мене сега да пием по чашка сутринен чай, по австралийски, и да се запознаете с моята бабичка. Тя знае за вас от вестниците.
— Много сте любезен, господин Крофт. Ние нямаме никаква работа и ще дойдем с голямо удоволствие.
— Чудесно!
— Вземахте ли правилно мярката, Хейстингс? — обърна се към мене Поаро.
Аз го уверих, че съм взел точната мярка, и ние придружихме новия си познат.
Крофт беше бъбрица и ние скоро се уверихме в това. Той ни разправи за родното си място близо до Мелбърн, за ранните си борби с живота, как се запознал с жена си, за общите им усилия и как най-сетне сполучил и забогатял.
— И веднага решихме да попътуваме — разказваше той. — Винаги сме искали да дойдем в старото отечество. Ето че дойдохме. Дойдохме в тоя край на света, опитахме се да намерим някои от роднините на жена ми — коренът им е оттука. Но не можахме да им открием дирите. Тогава направихме едно пътуване из Европа: Париж, Рим, италианските езера, Флоренция — навсякъде. Когато бяхме в Италия, преживяхме железопътна злополука. Нещастната ми жена пострада доста тежко. Жестока съдба, нали? Водих я при най-добрите лекари и всичките повтарят все същото: няма друг лек освен времето — време и лежане. Някаква повреда на гръбнака.
— Какво нещастие!
— Лош късмет, нали? Какво можехме да направим! А тя имаше само едно-едничко желание: да дойде тука. Все й се струваше, че ако си имаме своя къща — нещо мъничко, — всичко щяло да се нареди. Изгледахме сума стари съборетини и най-после имахме късмета да намерим тая къщурка. Хубаво и тихо, и закътано настрана няма да минават автомобили, нито съседи с грамофони. Аз веднага я наех.
С последните му думи ние пристигнахме при самата къщурка. Той извиси глас в проточено „Ку-уи!“ и в отговор долетя друго „Ку-уи!“37.
— Заповядайте — покани господин Крофт.
Той мина през отворената врата и се качи по невисока стълба в уютна спалня. Там на една кушетка лежеше пълна жена на средна възраст с хубави прошарени коси и много мила усмивка.
— Знаеш ли кой е това, майко? — обърна се към нея господин Крофт. — Изключителният, известен по целия свят детектив, господин Еркюл Поаро. Водя го направо тука да си побъбри с тебе.
— Това е толкова вълнуващо, че не зная какво да кажа! — възкликна госпожа Крофт и горещо разтърси ръката на Поаро. — Чела съм за тоя случай със „Синия Експрес“, да, да, и как се случило вие да сте там, и много нещо за други ваши разкрития. Откакто ме сполетя това с гръбнака, май че съм прочела всичките детективски истории, които може да се намерят. Като че ли нищо друго не кара времето да минава толкова бързо Бърт, скъпи, викни на Едит да донесе чая.