Аз бях потресен при такава мисъл, твърдо поех бележката от Поаро и напуснах стаята.
Бях вече отново с него в нашата гостна, когато отдолу ни съобщиха, че е дошла госпожица Бъкли. Поаро нареди да я поканят горе при нас.
Тя влезе с доста весел вид, но на мене ми се стори, че сенките под очите й са по-тъмни от друг път. В ръката си държеше телеграма, която подаде на Поаро.
— Ето — рече тя, — надявам се, че ще останете доволен!
Поаро я прочете на глас:
— „Пристигам пет и половина днес“. Маги.
— Моята бавачка и хранителка! — каза Ник. — Но знайте, вие грешите. Маги няма достатъчно мозък. Добри дела — това е всичко, за което е способна. Освен това и липсва всякакъв усет за хумор. Фреди би била десет пъти по-способна да открие вероятен убиец. А Джим Лазаръс би бил още по-добър за тая работа. Все ми се струва, че никой не може да проумее Джим напълно.
— Ами капитан Чаленджър?
— О, Джордж! Той никога не вижда нищо, докато не му го тикнеш под носа. Но тежко му на тоя, когото хване. Много го бива за разчистване на сметки нашия Джордж.
Тя свали шапката си и продължи:
— Разпоредих се да пуснат човека, за когото ми пишете. Това звучи съвсем тайнствено. Диктофон ли ще поставя или какво?
Поаро поклати глава:
— Не, не, никакви такива апарати. Просто въпрос на мнение, мадмоазел. Нещо, което искам да узная.
— Е добре — каза Ник, — всичко това е много забавно, нали?
— Забавно ли е, мадмоазел? — тихо попита Поаро.
Тя остана за момент с гръб към нас загледана през прозореца. После се обърна. На лицето и нямаше и следа от цялото й дръзко предизвикателство. То беше по детски разкривено в усилието да сдържи сълзите.
— Не — каза тя. — Всъщност не е… не е забавно. Аз се страхувам… страхувам се. Ужасно ме е страх. А винаги съм смятала, че съм смела.
— И наистина сте смела, mon enfant39, наистина сте смела. И Хейстингс, и аз, и двамата сме възхитени от смелостта ви.
— Да, това е вярно — от все сърце потвърдих аз.
— Не! — поклати глава Ник. — Не съм смела. Цялата работа… цялата работа е в чакането. Цялото време да се чудиш дали ще се случи още нещо. И как ще се случи! И да го чакаш да се случи!
— Да, да, това ви държи в напрежение.
— Снощи издърпах леглото си в средата на стаята. И си затворих прозореца, и сложих резето на вратата. Когато тръгнах за тука тая сутрин, тръгнах по околния път, по шосето. Не можех… просто не можех да мина през градината. Като че ли съм загубила изведнъж самообладанието си. И това ми дойде отгоре на всичко друго!
— Какво точно искате да кажете с тези думи, мадмоазел? „Отгоре на всичко друго“?
За миг настъпи мълчание и след това тя отговори:
— Не искам да кажа нищо особено. Предполагам това, което вестниците наричат „напрежението на съвременния живот“. Прекалено много коктейли, прекалено много цигари — всички неща от тоя род. Просто съм изпаднала в смешно… в някакво смешно състояние.
Девойката се беше отпуснала на едно кресло и малките и пръстчета нервно се свиваха и отпускаха.
— Вие не сте откровена с мене, мадмоазел. Има нещо.
— Няма нищо… наистина няма нищо!
— Има нещо, което не сте ми разказали.
— Разказах ви всичко до най-последна подробност.
Тя говореше искрено и убедително.
— За тия случайности… за нападенията върху ви, да.
— Ами тогава?
— Но не сте ми разказали всичко, което ви е на душата… За вашия живот…
Момичето бавно промълви:
— Може ли някои да го направи?…
— А, ето! — тържествуващо заяви Поаро. — Вие го признавате!
Тя поклати глава. Поаро внимателно я наблюдаваше.
— Може би — хитро подхвърли той, — може би това не е ваша тайна?
Стори ми се, че забелязах клепките й изведнъж да трепват. Но почти в същия миг тя скочи.
— Истина ви казвам, мосьо Поаро, аз ви разправих докрай всичко, каквото зная за тая глупава история. Ако смятате, че зная нещо за някой друг или имам някакви подозрения, грешите. Подлудява ме именно това, че нямам никакви подозрения. Защото не съм глупачка. Мога да разбера, че ако тия „случайности“ не са били случайни, трябва да са били нагласени от някой много близък… някой, който… ме познава. И тъкмо това е ужасното. Защото нямам никаква представа, ни най-малка представа, кой може да е тоя някой.
Тя отново отиде при прозореца и загледа навън. Поаро ми направи знак да не се обаждам. Мисля, че се надяваше на някое по-нататъшно откровение, след като момичето беше загубило присъствието на духа си.
Когато Ник заговори, гласът й прозвуча съвсем различно — някак мечтателно и отчуждено: