Не можахме да си кажем нищо повече, понеже в тоя момент в стаята плавно влезе Фредерика Райс. Беше облечена с рокля в небесносин цвят, с каквито рисуват мадоните, и изглеждаше много крехка и въздушна. Скоро след нея се появи Лазаръс, а след това с танцови стъпки се втурна Ник. Беше облечена с черна рокля и загърната с разкошен стар китайски шал в яркочервен, сякаш лакиран цвят.
— Здравейте, хора! — поздрави тя. — По един коктейл?
Всички пихме и Лазаръс вдигна чашата си за нейно здраве.
— Това с великолепен шал, Ник — каза той. — Стар, нали?
— Да, донесен от пра-пра-пра-чичо Тимоти от пътешествията му.
— Каква красота… истинска красота. И да търсиш, не можеш намери друг като него.
— Топъл е — каза Ник. — Хубаво ще ми е с него, когато гледаме фойерверка. И е ярък. Аз… аз мразя черния цвят.
— Да — обади се Фредерика. — Струва ми се, че никога досега не съм те виждала в черно, Ник. Защо си я направи?
— Ах, не знам. — Девойката нетърпеливо махна с ръка, но забелязах устните и странно да се сгърчват, като от болка. — Защо ли човек прави това или онова?
Отидохме да вечеряме. Беше се появил някакъв тайнствен прислужник, предположих, че е бил нает за случая. Храната не представляваше нищо особено. Шампанското, от друга страна, беше добро.
— Джордж не дойде — забеляза Ник. — Колко глупаво, че трябваше да се върне снощи в Плимут. Рано или късно ще довтаса тая вечер, ще видите. Във всеки случай навреме за танците. Имам кавалер за Маги. Представителен, макар и да не е чак толкова интересен.
През прозореца се чу слабо бучене.
— Ах, по дяволите с тая моторница! — възкликна Лазаръс. — Така ми е омръзнала!
— Това не е моторницата — възрази Ник. — Това е хидроплан.
— Май че сте права.
— Разбира се, че съм права Звукът е съвсем друг.
— Кога ще си купиш самолет, Ник?
— Когато събера достатъчно пари — изсмя се Ник.
— И тогава сигурно ще отлетиш за Австралия, както това момиче, как му беше името?
— Бих го направила с голямо удоволствие…
— Безкрайно й се възхищавам — рече госпожа Райс с морния си глас. — Каква чудна смелост! При това съвършено сама.
— Аз се възхищавам на всички, които летят — каза Лазаръс. — Ако Майкъл Ситън беше сполучил с околосветския си полет, щеше да бъде герой на деня, и с право. Хиляди пъти съжалявам, че го е постигнало нещастие. Той е от хората, каквито Англия не бива да губи.
— Може да е още здрав и читав — подхвърли Ник.
— Едва ли. Сега вероятността е хиляда на едно. Жалко за Лудия Ситън.
— Винаги са го наричали Лудия Ситън, нали? — попита Фредерика.
Лазаръс кимна.
— Той е от доста лудо семейство — потвърди той. — Чичо му, сър Матю Ситън, който почина преди около една седмица, беше съвсем смахнат.
— Той беше лудият милионер, който поддържаше резервати за птици, нали? — попита Фредерика.
— Да. Откупваше острови. Беше голям женомразец. Сигурно някое момиче го е отблъснало едно време и той за утеха се пристрастил към естествените науки.
— Защо казвате, че Майкъл Ситън е умрял? — настоя Ник. — Не виждам никакво основание да се изостави надеждата…
— Разбира се, вие го познавахте, нали? — каза Лазаръс. — Бях забравил.
— Ние с Фреди се запознахме с него миналата година в льо Туке — отговори Ник — Той беше чудесен нали, Фреди?
— Не ме питай, мила моя. Той беше твое завоевание, не мое. Веднъж, те качи на самолета, нали?
— Да, в Скарбъро. Беше нещо прекрасно.
— Летели ли сте някога, капитан Хейстингс? — учтиво ме попита Маги, за да поддържа разговора.
Трябваше да призная, че целият ми опит във въздушните пътувания се ограничаваше с едно отиване до Париж и обратно.
Изведнъж Ник скочи и извика:
— Телефонът! Не ме чакайте. Става късно. Пък аз съм поканила маса хора.
Тя напусна стаята. Погледнах часовника си. Беше точно девет. Донесоха десерта и портвайна. Поаро и Лазаръс беседваха за изкуството. Картините — казваше Лазаръс — съвсем не вървели на пазара в момента. Те продължиха да обсъждат новите хрумвания по отношение на мебелите и вътрешната украса.
Аз се опитах да изпълня дълга си и да поведа разговор с Маги Бъкли, но трябваше да си призная, че момичето беше неподатливо. Отговаряше любезно, но без да каже нещо на свой ред. Това беше тежка задача.
Фредерика Райс седеше мечтателно мълчалива опряла лакти на масата и пушекът от цигарата й се кълбеше около русата й глава. Приличаше на замислен ангел.
Беше точно девет и двадесет, когато Ник надзърна през вратата.
— Елате вънка всички! Зверовете пристигат двама по двама.
Ние послушно станахме. Ник беше заета да посреща новодошлите. Имаше десетина поканени. Повечето бяха съвсем безинтересни. Ник, както забелязах, беше добра домакиня. Беше оставила настрана модерните си похвати и поздравяваше всички със старовремско гостоприемство. Сред гостите забелязах Чарлз Вайз.