Защото до нас долетя гласът на Ник, звънлив и весел, а след още един миг самата Ник се появи в четириъгълника на прозореца, рязко очертана срещу фона на осветената стая.
— Прощавай, че толкова се забавих, Маги — казваше тя, — но…
Изведнъж млъкна втренчила се в гледката пред очите й.
Поаро рязко възкликна, преобърна трупа на тревата, а аз се наведох да видя.
Пред очите ми беше мъртвото лице на Маги Бъкли.
След една минута Ник беше до нас. Тя остро изпищя:
— Маги… О, Маги!… Това… това не може…
Поаро продължаваше да преглежда трупа на девойката. Най-после много бавно се изправи.
— Тя е… тя е… — Ник не можа да доизрече.
— Да, мадмоазел. Тя е мъртва.
— Но защо? Защо? Кой може да е искал да я убие?
Поаро отговори бързо и твърдо:
— Убийците не са искали да убият нея, мадмоазел! Те са искали да убият вас! Заблудил ги е червеният шал!
От гърдите на Ник се изтръгна силно ридание.
— Защо не съм била аз? — изплака тя. — О, защо не съм била аз? С радост щях да умра! Не искам да живея… сега! Щях да съм доволна… щастлива… да умра!
Тя безумно размаха ръце и леко залитна. Аз я прихванах през кръста, за да не падне.
— Заведете я вътре, Хейстингс — каза Поаро. — След това се обадете на полицията.
— На полицията ли?
— Mais oui! Кажете им, че е станало убийство. А след това останете при мадмоазел Ник. В никой случай да не я напускате.
Кимнах му в знак, че разбирам нарежданията, и крепейки полуприпадналото момиче, се запътих към стъклената врата на гостната. Там настаних девойката на една кушетка, сложих й възглавница под главата и бързо излязох в хола да потърся телефон.
Малко се стреснах, когато почти се сблъсках с Елин. Тя стоеше там с извънредно странно изражение на мекушавото си почтено лице. Очите й блестяха и тя току облизваше сухите си устни. Ръцете й трепереха сякаш от възбуда. Щом ме видя, Елин заговори:
— Да не… да не се е случило нещо, господине?
— Да — отвърнах й кратко. — Къде ви е телефонът?
— Нещо… нещо лошо, господине?
— Едно нещастие — уклончиво казах аз. — Един човек пострада. Трябва да се обадя по телефона.
— Кой е пострадал, господине?
По лицето й се четеше напрегнато очакване.
— Госпожица Бъкли. Госпожица Маги Бъкли.
— Госпожица Маги? Госпожица Маги ли? Сигурен ли сте, господине… искам да кажа, сигурен ли сте, че е госпожица Маги?
— Съвсем сигурен — казах аз. — Защо?
— Ами… просто тъй. Аз… аз си помислих, че може да е някоя от другите дами. Помислих си, че може да е… госпожа Райс.
— Вижте какво — прекъснах я аз, — къде ви, е телефонът?
— Ей тука, в малката стаичка, господине. — Тя отвори вратата и ми показа телефона.
— Благодаря — казах аз. А понеже тя като че ли се канеше да остане, добавих: — Друго не ми трябва, благодаря ви.
— Ако ви трябва доктор Грейъм…
— Не, не — уверих я аз. — Не ми трябва нищо. Вървете си, моля.
Прислужницата излезе без желание и колкото можеше по-бавно. Най-вероятно щеше да остане да подслушва пред вратата, но нямаше как да предотвратя това. В края на краищата тя скоро щеше да узнае всичко, каквото имаше да се знае.
Обадих се в полицейския участък и им съобщих за случката. После по собствена инициатива позвъних на споменатия от Елин доктор Грейъм. Намерих номера му в указателя. При все че докторът не би могъл с нищо да помогне на нещастното момиче, което лежеше в градината, рекох си, че поне Ник има нужда от лекарско внимание. Той обеща да дойде веднага, аз затворих телефона и отидох пак в хола.
Дори и да беше подслушвала пред вратата, Елин беше успяла да изчезне много бързо. Когато излязох, в хола нямаше никой. Върнах се в гостната. Ник се опитваше да седне.
— Мислите ли… бихте ли могли да ми донесете малко коняк?
— Разбира се.
Побързах в трапезарията, намерих, каквото ми трябваше, и се върнах. Няколко глътки от питието съживиха девойката. Руменината започна отново да избива по бузите й. Аз поправих възглавницата под главата й.
— Всичко е… толкова ужасно! — Тя потрепера. — Всичко… навсякъде.
— Зная, моя мила, зная.
— Не, не знаете! Не можете да знаете! И всичко така, съвсем напразно. Защо не бях аз! Всичко щеше да свърши…
— Не бива така да се измъчвате — казах аз.
Тя само клатеше глава и повтаряше:
— Вие не знаете! Вие не знаете!
После изведнъж се разплака. Захлипа тихо и безнадеждно като малко дете. Това, помислих си, може да е най-доброто нещо за нея и затова не направих опит да спра сълзите й.
Когато първоначалната сила на пристъпа се поуталожи, аз се приближих незабелязано към прозореца и погледнах навън. Преди няколко минути бях чул високи възгласи. Сега вече всички бяха там, наредили се в полукръг около мястото на нещастието, а Поаро като някой фантастичен часови не ги оставяше да се приближат.