— Само че не я постигна — напомних му аз.
— Това е само случайност! От моя гледна точка то е все едно и също. Един човешки живот е бил отнет, Хейстингс… чий не е важно?
— Разбира се, не исках да кажа това — забелязах аз.
— Но, от друга страна, това, което казвате, е вярно. А това прави цялата работа по-лоша, десет пъти по-лоша! Защото убиецът е още все тъй далеч от постигането на целта си, както и преди. Разбирате ли го, приятелю? Положението се е променило, влошило се е. Това може да значи, че ще бъдат пожертвувани не един, а два живота.
— Не и докато вие сте тука — решително възразих аз.
Той се спря и ми стисна ръката.
— Merci, mon ami! Merci50! Вие все още имате вяра на стареца, все още сте сигурен в него. Вие ми вдъхвате нова смелост. Еркюл Поаро няма да се провали втори път! Няма да бъде отнет още един живот! Аз ще изправя грешката си, понеже, виждате ли, трябва да е имало някаква грешка! Трябва да съм сгрешил някъде в подреждането и систематизирането на обикновено тъй добре обоснованите си съображения. Ще започна отначало. Да, ще започна цялата работа наново. И тоя път няма да се проваля.
— В такъв случай вие наистина мислите — попитах аз, — че животът на Ник Бъкли е все още в опасност?
— Приятелю, какво друго би ме накарало да я пратя в тая лечебница?
— Значи, не е било сътресението…
— Сътресението! Ами! Човек може да се съвземе от сътресение у дома си не по-зле, отколкото в болница, може би и по-добре. Там няма нищо забавно: подовете, покрити със зелен линолеум, разговорите на сестрите… храната на табли, непрекъснатото миене. Не, не, заради сигурността и само заради сигурността. Аз се доверих на доктора. Той се съгласи. Той ще уреди всичко необходимо. Никой, mon ami, дори и най-близката й приятелка няма да бъде допусната да види госпожица Бъкли. Вие и аз ще сме единствените, които ще можем да влизаме. Pour les autres — eh bien51! „Така е наредил докторът“ — така ще им кажат. Много удобна фраза, на която не може да се противоречи.
— Да — съгласих се аз. — Само че…
— Само че какво, Хейстингс?
— Това не може да продължава вечно.
— Много правилна забележка. Но все пак ще ни даде време да си поемем дъх. И вие си давате сметка, нали, че характерът на нашите действия се е променил.
— В какво отношение?
— Първоначалната ни задача беше да осигурим безопасността на мадмоазел. Сегашната ни задача е много по-проста — задача, която ни е добре позната Тя не се състои в нищо друго, освен да проследим един убиец.
— Вие наричате това „по-просто“?
— Разбира се, че е по-просто. Убиецът, както го казах онзи ден, се е подписал под престъплението. Разкрил си е картите.
— Не мислите ли… — Аз се поколебах, но продължих: — Не мислите ли, че полицаите са прави? Че това е дело на някой луд, някой невменяем, който скита обзет от манията да убива?
— Сега съм повече от всеки друг път убеден, че случаят не е такъв.
— Вие наистина смятате, че…
Аз замълчах. Поаро разбра и много сериозно довърши мисълта ми:
— Че убиецът е някой от кръга на самата мадмоазел? Да… смятам.
— Но миналата вечер почти с пълна сигурност изключва тая вероятност. Ние бяхме всички заедно и…
Той ме прекъсна:
— Можете ли да се закълнете, Хейстингс, че никой от присъствуващите нито за миг не се е отделил от малката ни компания там, на ръба на скалата? Има ли поне едно лице, за което бихте могли да се закълнете, че сте го виждали цялото време?
— Не — отговорих аз бавно поразен от думите му. — Не мисля, че бих могъл да се закълна. Беше тъмно Всички се местихме насам-натам, кой повече, кой по-малко В отделни моменти виждах госпожа Райс, Лазаръс, вас, Крофт, Вайз, но през цялото време — не.
Поаро кимна.
— Точно така. Това щеше да е въпрос на две-три минутки. Двете девойки отиват в къщата. Убиецът се отделя незабелязан, скрива се зад онова платаново дърво сред моравата. Ник Бъкли, или поне той мисли така, излиза през френския прозорец, минава на две педи от него, той изстрелва бързо един подир друг три куршума…
— Три? — прекъснах го аз.
— Да. Този път е искал да бъде сигурен. Ние намерихме в трупа три куршума.
— Това е било рисковано, нали?
— По всяка вероятност рискът е бил по-малък, отколкото само при един изстрел. Маузерът не гърми много силно. Той горе-долу напомня пукането на ракетите и сигурно се е сливал много добре с шума на фойерверка.
— Намерихте ли пистолета? — попитах аз.
— Не. И тъкмо в това, Хейстингс, се крие, според мене, неоспоримото доказателство, че убийството не е било извършено от външно лице. Ние сме съгласни, нали, че пистолетът на самата госпожица Бъкли е бил откраднат преди всичко заради едно единствено съображение: за да се придаде на смъртта й характер на самоубийство.