— Да.
— Това е единственото възможно съображение, нали? Но сега, нали забелязвате, че се разиграва самоубийство. Убиецът знае, че не може вече да ни измами Всъщност той знае, че ние знаем!
Аз се позамислих и вътрешно признах логичността в изводите на Поаро.
— Какво мислите, че е направил с пистолета?
Поаро сви рамене.
— Това е нещо, което трудно може да се каже. Но близостта на морето е крайно удобна. Един хубав замах и пистолетът потъва, за да не бъде никога намерен. Ние, разбира се, не можем да бъдем съвършено сигурни… но това е нещо, което бих направил аз.
Деловият му тон ме накара да потреперя.
— Смятате ли… смятате ли, че убиецът е разбрал, че е убит друго лице?
— Аз съм съвсем сигурен, че не е разбрал — мрачно каза Поаро. — Да, това трябва да е било доста неприятна малка изненада, когато е научил истината. Да запази невъзмутимо изражение и с нищо да не се издаде — това не ще да е било лесно.
В тоя миг си спомних за странното държане на слугинята Елин. Описах на Поаро необикновеното й поведение. Това като че ли много го заинтересува.
— Тя бе изненадана, че убитата е била Маги, така ли?
— Извънредно изненадана.
— Чудновато. И въпреки това самият факт на трагедията явно не я е изненадал. Да, в това има нещо, което трябва да се пообмисли. Коя е тя, тая Елин? Толкова тиха, толкова почтена по английски маниер. Дали е могла да бъде тя, която?… — Той замълча.
— Ако включите в тая възможност случайностите — забелязах аз, — за да се търколи тежкият камък от скалата, положително е трябвало мъжка сила.
— Не наложително. То е до голяма степен въпрос на използване лостове. О, да! Това би могло да се направи.
Той продължи да крачи бавно нагоре-надолу из стаята.
— Всеки, който е бил в Крайната къща снощи, подлежи на съмнение. Но тия гости… не, не мисля, че е бил някой от тях. Повечето, бих казал, бяха само познати. Нямаше никаква близост между тях и младата домакиня.
— Там беше и Чарлз Вайз — забелязах аз.
— Да, не бива да го забравяме. За нас, логически, най-подозрителен е той. — Поаро отчаяно махна с ръка и се отпусна на кресло срещу моето. — Voilà, ние се връщаме все към същото! Подбудата! Ако искаме да разберем това престъпление, трябва да открием подбудата. И точно това, Хейстингс, е нещото, което непрекъснато ме обърква. Кой може да е имал някаква подбуда да премахне мадмоазел Ник? Аз си позволих да прибягна до най-невероятни предположения. Аз, Еркюл Поаро, се унижих най-позорно да фантазирам. Аз възприех мисловните похвати на евтиния детективски роман. Дядото, Стария Ник, който уж проиграл парите си. Дали наистина ги е проиграл? — попитах се аз. — Ами ако ги е скрил? Да не са скрити някъде в Крайната къща? Заровени някъде в имението? И като градях върху тая вероятност (срам ме е да си го призная!), запитах мадмоазел Ник дали някой й е предлагал да купи къщата.
— Знаете ли, Поаро — рекох аз, — бих казал, че това е доста интересно хрумване. Може да има нещо в него.
Поаро изпъшка.
— Вие ли няма да го кажете! Знаех си, че това ще подействува на вашия романтичен, но малко посредствен ум. Заровени съкровища… да, тая мисъл трябваше да ви се хареса.
— Ами… не виждам защо да не…
— Защото, приятелю, по-прозаичното обяснение е почти винаги най-вероятното. После пък бащата на мадмоазел: аз се занимах с още по-унизителни за мене предположения относно баща й. Той е бил пътешественик. Да речем, казах си, че е откраднал някой скъпоценен камък, окото на някое божество. Ревниви жреци са тръгнали по неговите следи. Да, аз, Еркюл Поаро, се сгромолясах толкова ниско!… Имах и други предположения относно тоя баща — продължи той. — И по-достойни, и по-вероятни. Дали през време на странстванията си не е сключил втори брак? Дали няма по-пряк наследник от мосьо Чарлз Вайз? Но и това не извежда на никъде, защото се сблъскваме със същата трудност: тая, че всъщност няма нищо ценно за наследяване. Не съм пренебрегнал нито една възможност. Дори случайно споменатото от мадмоазел Ник предложение, което й направил мосьо Лазаръс. Спомняте ли си? Предложението да купи портрета на дядо й. В събота телеграфирах на един експерт да дойде и да прегледа картината. Това беше човекът, за когото писах на мадмоазел тая сутрин. Да предположим например, че тя струва няколко хиляди лири?
— Нима наистина смятате, че един богаташ като младия Лазаръс…
— Дали е богат? Външният вид не значи нищо. Дори една стара реномирана фирма с царствени изложбени зали и всички външни данни за преуспяване може да почива върху гнили основи. Какво прави в такъв случай собственикът? Тръгва да се оплаква от тежките времена? Не, купува си нова луксозна кола. Харчи малко повече пари, отколкото обикновено. Води малко повече биещ на очи живот. Защото, нали знаете, кредитът е всичко! Но случвало се е огромно предприятие да фалира поради липсата само на няколко хиляди лири готови пари… О, зная! — продължи той, като не ми даде възможност да възразя. — Това е скърпена работа, но не е чак толкова лоша, както отмъстителните жреци или заровеното съкровище. Поне има нещо общо с текущите събития. А ние нямаме право да пренебрегнем нищо, нищо, което би могло да ни доведе по-близо до истината.