— Хиляди извинения — измънка Поаро — Много сте любезна, мадмоазел. Крайно съжалявам… ох!… кракът ми доста ме боли. Не, не, не е нищо сериозно, само съм си извил глезена, нищо друго. След няколко минутки ще ми мине. Но ако бихте могли да ми помогнете, Хейстингс, вие и госпожицата, ако тя бъде толкова любезна. Срам ме е да го искам от нея.
Ние го хванахме под ръка — аз от едната страна, момичето от другата — и скоро го настанихме на един стол на терасата. След това аз предложих да повикам лекар, но моят приятел рязко отхвърли това предложение.
— Нали ви казах, че не е нищо! Извил съм си глезена и толкова. Болезнено за момента, но скоро минава. Той изкриви лице. — Ще видите, че след една минутка ще съм го забравил. Мадмоазел, благодаря ви хиляди пъти. Вие бяхте извънредно любезна. Поседнете, моля ви.
Момичето седна на един стол.
— Няма защо — каза тя — Но мисля, че нямаше да е зле да го види лекар.
— Мадмоазел, уверявам ви, че това е bagatelle6! Във вашето приятно общество болката вече се уталожва.
Момичето се засмя.
— Това е хубаво.
— Какво ще кажете за един коктейл? — предложих аз — Горе-долу сега му е времето.
— Ами… — поколеба се тя — благодаря.
— Мартини?
— Да, моля ви се, сухо мартини.
Аз отидох към хотела. Когато се върнах, след като бях поръчал питиетата, заварих Поаро и момичето да водят оживен разговор.
— Знаете ли, Хейстингс — каза Поаро, — тая къща там, на самия нос, от която толкова много се възхищавахме, била собственост на мадмоазел.
— Така ли? — казах аз, макар и да не си спомнях да съм изразявал някакво възхищение. Всъщност почти не бях забелязал тая къща. — Изглежда доста мрачна и внушителна, както стои там самотна, далеч от всичко друго.
— Наричат я Ендхауз — Крайната къща — каза момичето. — Аз я обичам, но тя е порутена, стара сграда. Още малко и съвсем ще се събори.
— Вие сте последна издънка на старо семейство, мадмоазел?
— О, не сме чак толкова голямо семейство. Но тука винаги е имало Бъкли от двеста или триста години насам. Брат ми почина преди три години, тъй че съм последният член на семейството.
— Това е печално. Сама ли живеете там, мадмоазел?
— О! Аз много отсъствувам, а когато съм у дома, обикновено има весела компания: едни идват, други си отиват.
— Това е толкова модерно. А пък аз си ви представях в тъмна тайнствена къща, преследвана от родово проклятие.
— Колко интересно! Колко живо въображение трябва да имате! Не, къщата не е преследвана. Или, ако е преследвана, призракът е благосклонен към мене. За три дена три пъти съм се спасила от неочаквана смърт, тъй че животът ми трябва да е омагьосан.
Поаро се поизправи на стола си и наостри уши.
— Спасили сте се от смърт? Това звучи интересно, мадмоазел.
— О! Не беше много вълнуващо. Най-обикновени злополуки, да ви кажа — Една оса прелетя край лицето й и тя рязко отдръпна глава — Проклетите оси! Сигурно тука някъде има гнездо.
— Бръмбарите и осите вие не ги обичате, мадмоазел? Жилили са ви, нали?
— Не, но мразя, като прелитат ей тъй, точно пред лицето.
— Бръмбар в главата — подхвърли Поаро, — вашата английска поговорка.
В това време пристигнаха коктейлите. Всички вдигнахме чаши с обикновените празни забележки.
— Всъщност ме чакат за коктейл в хотела — каза госпожица Бъкли — Предполагам, че се чудят какво ли е станало с мене.
Поаро се поизкашля и остави чашата си.
— Ах, какво ли не бих дал за чаша хубав гъст шоколад — промърмори той. — Но в Англия не го правят. И все пак вие имате в Англия някои приятни обичаи. Младите момичета, техните шапки се слагат и свалят… толкова хубаво… толкова лесно…
Момичето се загледа в него.
— Какво искате да кажете? Защо би трябвало да е другояче?
— Вие ме питате за това, защото сте млада, тъй млада, мадмоазел! Но за мене естественото е като че ли да има фризура, висока и плътна… ей така… и шапката закрепена с много игли… La… La… La… et la7.
Той мушна настървено четири пъти въздуха.
— Но това е ужасно неудобно!
— О, предполагам — каза Поаро. Никоя измъчена дама не би могла да го изрече с повече чувство. — Когато имаше вятър, това ставаше истинско мъчение, то ставаше причина за мигрена.
Госпожица Бъкли смъкна простата си широкопола мека шапка и я хвърли до себе си.
— А сега правим така — изсмя се тя.