Поаро ме наблюдаваше, докато четях всичко това.
— Много английско, нали? — гордо забеляза той. — Аз повече приличам на англичанин, когато пиша, отколкото, когато говоря.
— Чудесна разработка! — възторжено казах аз — Тука са изброени по най-ясен начин всички възможности.
— Да — рече замислено Поаро и взе от мене листата. — И едно име бие на очи, приятелю. Чарлз Вайз. Той има най-големи възможности. Ние сме му предложили избор между две подбуди. Ma foi, ако това беше списък на коне в някое надбягване, той щеше да стартира като фаворит, n’est-ce pas?
— Положително върху него пада най-голямото подозрение.
— Вие, Хейстингс, имате склонност да се спирате върху най-малко вероятните. Това без съмнение е последица от четене на прекалено много детективски истории. В действителния живот в девет от десет случая именно най-вероятното и най-очевидното лице е това, което извършва престъплението.
— Нима наистина вярвате, че е така този път?
— Има само едно обстоятелство против това. Дързостта на престъплението! Това биеше на очи от самото начало. Поради това, както казвам, подбудата не може да бъде очевидна.
— Да, вие казахте точно това в самото начало.
— И същото казвам сега.
С едно неочаквано рязко движение той смачка листовете и ги захвърли на земята.
— Не — рече той, когато от мене се изтръгна възглас на протест. — С тоя списък не се постига нищо. И все пак той ми проясни ума. Ред и методичност! Това е първата стъпка. Да се подредят фактите грижливо и точно. Следващата стъпка…
— Да?
— Следващата стъпка е психологическа. Правилното използуване на сивото вещество! Съветвам ви, Хейстингс, да си легнете.
— Не — отговорих. — Няма да си легна, ако не си легнете и вие. Няма да ви оставя.
— Най-вярното куче! Но разберете, Хейстингс, вие не можете да ми помогнете да мисля. А аз ще правя само това: ще мисля.
Въпреки всичко аз поклатих глава.
— Може да пожелаете да обсъдите с мене някоя подробност.
— Да, да, вие сте верен приятел. Тогава, моля ви се, седнете поне на това кресло.
Това предложение приех. Скоро стаята заплава и се залюшка. Последното нещо, което си спомням, е, че видях Поаро грижливо да събира смачканите листове от пода и внимателно да ги прибира в кошчето за боклук.
След това трябва да съм заспал.
10
ТАЙНАТА НА НИК
Когато се събудих, беше вече съвсем светло.
Поаро все още седеше на същото място, където беше седял вечерта. Позата му беше същата, но изражението на лицето се беше променило. Очите му светеха с тоя странен котешки зелен блясък, който ми бе тъй добре познат.
Аз с мъка се изправих — чувствувах се целият скован и разбит. Спането на кресло не е нещо за препоръчване на човек на моята възраст. И все пак в това имаше поне едно хубаво нещо: събудих се не в това приятно състояние на сънен мързел, а с прояснена глава и ум толкова деен, колкото е бил при заспиването ми.
— Поаро — възкликнах аз, — вие сте измислили нещо!
Той кимна. След това се наведе напред и забарабани по масата.
— Отговорете ми на тия три въпроса, Хейстингс: Защо мадмоазел Ник не спи добре напоследък? Защо си е купила черна вечерна рокля, щом никога не носи черно? Защо каза снощи „Аз нямам за какво да живея… сега“?
Аз го зяпнах. Стори ми се, че тия въпроси нямат нищо общо с цялата работа.
— Отговорете на тия въпроси, Хейстингс, отговорете!
— Ами… колкото за първия, тя каза, че имала напоследък тревоги.
— Точно така. Какви тревоги е имала?
— А черната рокля… Ами, всеки търси малко разнообразие от време на време.
— За един женен човек показвате много слаби познания в женската психология. Ако някоя жена мисли, че един или друг цвят не й прилича, тя отказва да го носи.
— А последният… Ами че то е било естествено да го каже след това ужасно сътресение.
— Не, mon ami, не е било естествено да го каже. Да бъде съсипана от ужас пред смъртта на братовчедка си, да се упреква за това, да, всичко това е напълно естествено. Но другото, не. Тя говореше за живота с отегчение, като за нещо, което вече няма стойност за нея. Никога дотогава не беше проявявала подобно отношение. Била е предизвикателна, да, държала се е презрително, да, а после, когато не можеше да издържи повече, беше обзета от страх. От страх, забележете, защото животът беше сладък и тя не искаше да умре. Но отегчение от живота, не! Само това не! Дори преди вечерята не беше така. Тука, Хейстингс, имаме психологически прелом. И това е интересно. Кое е станало причина да промени възгледите си?