— Сътресението от смъртта на братовчедката й.
— Не знам. Сътресението й развърза езика. Но да предположим, че промяната беше настъпила преди това. Има ли нещо друго, което е могло да я предизвика?
— Не зная нищо друго.
— Помислете, Хейстингс! Използувайте сивото си вещество!
— Наистина…
— Кой е бил последният момент, когато имахме възможност да я наблюдаваме?
— Ами всъщност предполагам по време на вечерята.
— Точно така. След това я видяхме само да посреща гости, да проявява радушие: чисто официално държане. Какво се случи към края на вечерята, Хейстингс?
— Тя отиде да се обади по телефона — бавно казах аз.
— À la bonheur54. Най-после го казахте. Отиде да се обади по телефона. И не се върна дълго време. Най-малкото двадесет минути. Това е много дълго за един телефонен разговор. С кого е говорила по телефона? Какво са й казали? Дали наистина е говорила по телефона? Трябва да узнаем, Хейстингс, какво е станало през тия двадесет минути. Защото там, или поне така съм убеден, ние ще намерим търсения ключ на загадката.
— Наистина ли мислите така?
— Mais oui, mais oui! От самото начало ви разправям, Хейстингс, че мадмоазел нещо премълчава. Тя смята, че то няма никаква връзка с убийството, но аз, Еркюл Поаро, не съм на същото мнение! Трябва да има връзка. Защото през цялото време нещо ми подсказваше, че липсва някакъв фактор. Ако не липсваше никой фактор, ами че тогава цялата работа щеше да ми е ясна! А понеже тя не ми е ясна — eh bien, тогава липсващият фактор е крайъгълният камък на загадката! Аз зная, че съм прав, Хейстингс. Трябва да узная отговора на тия три въпроса. И тогава… тогава… ще започна да разбирам…
— Добре — рекох аз и протегнах изтръпналите си ръце и крака. — Струва ми се, че е необходимо да се изкъпя и обръсна.
След банята и след като се преоблякох, почувствувах се по-добре. Сковаността и умората след нощта, прекарана в неудобно положение, преминаха. Седнах на масата да закуся с чувството, че една чаша горещо кафе ще ме върне в нормалното ми състояние.
Попрегледах вестника, но нямаше почти никакви новини освен това, че сега вече окончателно се потвърждаваше смъртта на Майкъл Ситън. Безстрашният летец беше загинал. Зададох си въпроса, дали утре ще се появят нови заглавия. „Девойката, убита през време на фойерверк. Загадъчна трагедия.“ Нещо подобно.
Тъкмо бях свършил да закусвам, когато Фредерика Райс се приближи до масата ми. Беше облечена с проста рокличка от черен марокен с мека плисирана бяла якичка. Хубостта й изпъкваше сега още повече.
— Искам да видя мосьо Поаро, капитан Хейстингс. Знаете ли дали е вече станал?
— Ей сега ще ви заведа горе — отговорих аз. — Ще го намерим в гостната ни.
— Благодаря ви.
— Надявам се — заговорих й, когато напуснахме заедно трапезарията, — че сте могли поне малко да си поспите?
— Това беше потресаващо — замислено ми отговори тя. — Но, разбира се, аз не бях близка с нещастното момиче. Ако беше Ник, нямаше да е същото.
— Предполагам, че не сте се срещали с нея преди?
— Веднъж в Скарбъро. Тя дойде на обед с Ник.
— Това ще е страхотен удар за баща й и майка й — забелязах аз.
— Ужасен!
Но тя го каза с голямо безразличие. Рекох си, че трябва да е егоистка. За нея не беше съществено нищо, което не я засягаше лично.
Поаро беше свършил закуската си и четеше утринния си вестник. Той се изправи и поздрави Фредерика с обичайната си галска учтивост.
— Мадам — каза той. — Enchante55!
И веднага притегли напред кресло за нея.
Фредерика му поблагодари с едва забележима усмивка и седна. Двете й ръце останаха на облегалките на креслото. Тя седеше съвсем изправена, загледана право напред. Не бързаше да заговори. Имаше нещо обезпокоително в нейното мълчание и отпуснатост.
— Мосьо Поаро — най-сетне започна тя. — Предполагам, няма никакво съмнение, че това… това печално нещо снощи е било част от същата история? Искам да кажа, че предполагаемата жертва е била всъщност Ник?
— Бих казал, мадам, че в това няма никакво съмнение.
Фредерика се поначумери.
— Животът на Ник е омагьосан — рече тя.
В гласа й прозвуча някаква странна скрита нотка, която не можах да разбера.
— Казват, че късметът е до време — забеляза Поаро.
— Може би. Положително няма смисъл човек да се бори с късмета.
Сега в гласа й звучеше само умора. След един-два мига тя продължи:
— Трябва да ви поискам прошка, мосьо Поаро. От Ник също. До снощи аз не вярвах. И през ум не ми е минавало, че опасността може да е… сериозна.
— Тъй ли, мадам?
— Сега виждам, че всичко трябва да бъде проучено… много грижливо. И мога да си представя, че кръгът от най-близките приятели на Ник не ще остане незасегнат от подозрението. Смешно, разбира се, но е така. Права ли съм, мосьо Поаро?