— Вие сте много умна, мадам.
— Онзи ден ми зададохте няколко въпроса относно Тависток, мосьо Поаро. Понеже рано или късно ще го откриете, нищо не ми пречи да ви кажа истината сега. Аз не съм била в Тависток.
— Не, мадам?
— Господин Лазаръс ме доведе в тоя край в началото на миналата седмица с колата си. Ние не искахме да даваме повод за излишни приказки. Спряхме се в малко селце, наречено Шелаком.
— Струва ми се, на около седем мили оттука, мадам?
— Да, горе-долу.
В гласа й звучеше все същата тиха далечна умора.
— Мога ли да бъда нескромен, мадам?
— Нима има такова нещо… в днешните времена?
— Може да сте права, мадам. Откога сте близка с мосьо Лазаръс?
— Ние се запознахме преди половин година.
— И вие… вие го обичате, мадам?
Фредерика повдигна рамене.
— Той е богат.
— Oh la, la56! — възкликна Поаро. — Вие казахте нещо много грозно!
Това като че ли малко я поразвесели.
— Не е ли по-добре да го кажа сама, отколкото да ви накарам да го кажете вие зарад мене?
— Ами… разбира се, съществува и тая възможност. Мога ли да повторя, мадам, че сте много умна.
— Скоро ще ме дипломирате — рече Фредерика и стана.
— Няма ли нещо друго, което бихте искали да ми кажете, мадам?
— Май че няма, не. Смятам да занеса малко цветя на Ник и да я видя как е.
— О, това е много aimable57 от ваша страна. Благодаря ви, мадам, за вашата откровеност.
Тя го изгледа изпитателно, като че ли понечи да заговори, после промени решението си и излезе от стаята, като ми се усмихна леко, когато й отворих вратата.
— Тя е умна — забеляза Поаро. — Да, но и Еркюл Поаро не пада по-долу!
— Какво искате да кажете?
— Че е много хубаво и удобно да ми тика под носа богатството на мосьо Лазаръс…
— Трябва да призная, че това направо ме отврати.
— Mon cher, вие винаги реагирате правилно на погрешно място. Засега най-важното не е добрият или лошият вкус. Ако мадам Райс има предан приятел, който е богат и може да й даде всичко, от което тя има нужда, тогава явно мадам не би имала причина да убива най-добрата си приятелка зарад някакви си там грошове.
— О! — проточих аз.
— Precisement! „О!“
— Защо не й забранихте да отиде в болницата?
— Защо ще си разкривам картите? Да не е Еркюл Поаро тоя, който забранява на мадмоазел Ник да се види с приятелите си? Quelle idee58! Това са лекарите и сестрите. Тия отегчителни сестри! Знаят само правила и разпоредби и „лекарски предписания“!
— Не ви ли е страх, че може в края на краищата да я пуснат? Ник може да настои.
— Никого няма да пуснат, драги ми Хейстингс, освен вас и мене. А щом вече сме заговорили за това, колкото по-бързо тръгнем нататък, толкова по-добре.
Вратата на гостната се отвори внезапно и вътре се втурна Джордж Чаленджър. Почернялото му лице пламтеше от негодувание.
— Слушайте, мосьо Поаро! — започна той. — Какво значи това? Обадих се по телефона в тая проклета болница, където е Ник. Питах ги как е тя и кога мога да се отбия да я видя. И ми казаха, че лекарят забранил всякакви посещения. Искам да зная какво значи това! Да кажа направо: ваша работа ли е това? Или Ник е действително болна от сътресението?
— Уверявам ви, мосьо, че не съм аз тоя, който установява реда в болниците. Не бих посмял. Защо не се обадите на добрия доктор… как му беше името?… Ах, да, Грейъм.
— Обадих му се. Казва, че състоянието й се подобрява нормално за случая — обикновените глупости. Но аз зная всичките им номера: вуйчо ми е доктор на Харли Стрийт. Невролог. Психоанализа и тъй нататък. Отпращането на роднини и приятели с утешителни думи. Всичко това ми е известно. Не вярвам Ник да не може да види никого. Струва ми се, че вие сте на дъното на цялата тая работа, мосьо Поаро.
Поаро му се усмихна по най-благ начин. Всъщност винаги ми е правило впечатление, че Поаро има слабост към всеки влюбен.
— Слушайте какво ще ви кажа сега, mon ami — каза той. — Пуснеш ли един гост, не можеш да върнеш другите. Разбирате ли? Или всички, или никой. Ние желаем безопасността на мадмоазел, вие и аз, нали? Точно така. Тогава ви е ясно, че трябва да е никой.
— Схващам — рече бавно Чаленджър. — Но тогава…
— Шшт! Няма да говорим повече. Ще забравим дори и това, което сме казали. Предпазливост, крайна предпазливост, това е, което е необходимо засега.
— Аз зная да си затварям устата — каза тихо морякът.
Той се запъти към вратата, но се спря да каже: