— Върху цветята няма ембарго, нали? Стига да не са бели.
Поаро се усмихна.
— А сега — каза той, щом вратата се затвори подир буйния Чаленджър, — докато мосьо Чаленджър и мадам, а може би и мосьо Лазаръс се сблъскат един с друг в цветарницата, ние двамата с вас спокойно ще отидем в болницата.
— И ще поискаме отговор на трите въпроса? — попитах аз.
— Да. Ще поискаме. При все че всъщност аз зная отговора.
— Какво? — възкликнах аз.
— Да.
— Че кога го открихте?
— Докато закусвах, Хейстингс. Той просто блесна в ума ми.
— Кажете ми го.
— Не. Ще ви оставя да го чуете от мадмоазел.
След това, сякаш за да отвлече мислите ми, побутна към мене някакво отворено писмо.
Беше съобщение от експерта, когото Поаро беше изпратил да прегледа портрета на стария Никълъс Бъкли. Той с положителност твърдеше, че картината струвала не повече от двадесет лири.
— Е, поне едно нещо се изясни — каза Поаро.
— В тая миша дупка няма мишка — заключих аз, като си спомних тая метафора на Поаро при един от старите му случаи.
— О, вие не сте го забравили! Не, както казвате, в тая миша дупка няма мишка. Двадесет лири, а мосьо Лазаръс й предложил петдесет. Каква грешка в преценката на един видимо проницателен млад господин1 Но хайде, хайде, трябва да тръгваме.
Болницата беше високо на хълма с изглед към залива. Посрещна ни прислужник с бяла престилка. Бяхме поканени в малка стаичка на долния етаж и след малко при нас влезе будна наглед сестра.
Един поглед към Поаро като че ли и беше достатъчен. Беше явно получила нареждания от доктор Грейъм заедно с най-подробно описание на дребничкия детектив. Дори се помъчи да прикрие усмивката си.
— Госпожица Бъкли прекара нощта много спокойно — каза тя. — Ще се качите горе, нали?
Ние намерихме Ник в приветлива стая, огряна от слънце. На тясното желязно легло тя приличаше на уморено дете. Лицето й беше бледо, очите — подозрително зачервени, видът й бе безразличен и отпаднал.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте — промълви тя с безизразен глас.
Поаро стисна ръката й с двете си ръце.
— Дерзайте, мадмоазел! Винаги има за какво да се живее.
Тия думи я стреснаха. Тя го погледна в лицето.
— О! — рече тя. — О!
— Няма ли да ми кажете сега, мадмоазел, кое ви е толкова тревожило напоследък? Или искате сам да се досетя? И мога ли да ви поднеса, мадмоазел, най-искрените си съболезнования.
Лицето й пламна.
— Значи, вие знаете? Е, сега вече няма значение кой знае. Сега, след като всичко е свършено. Сега, след като няма да го видя никога вече!
Гласът й секна.
— Бъдете твърда, мадмоазел!
— Не ми е останала вече никаква твърдост. Изразходвах я до сетната капка през тия няколко седмици. Надявах се, надявах се, дори и напоследък се надявах въпреки цялата безнадеждност.
Аз се облещих. Не можех да разбера нито една дума.
— Погледнете нещастния Хейстингс — каза Поаро. — Той не знае за какво говорим.
Тъжните й очи се срещнаха с моите.
— Майкъл Ситън, летецът — обясни тя. — Аз бях негова годеница… и той е мъртъв.
11
ПОДБУДАТА
Това ме слиса.
Обърнах се към Поаро:
— Това ли сте имали пред вид?
— Да, mon ami. Тая сутрин го узнах.
— Как можахте да го узнаете? Как се досетихте? Вие ми казахте, че просто сте го видели пред очите си.
— Точно така, приятелю. На първата страница на вестника. Спомних си разговора на трапезата снощи и видях цялата работа.
Той се обърна отново към Ник.
— Вие научихте снощи?
— Да. От радиото. Използувах за извинение телефона. Исках да чуя новините сама… в случай, че… — Девойката с усилие преглътна. — И го чух…
— Зная, зная. — Поаро пак стисна ръката й с двете си ръце.
— Беше… направо ужасно. И всички тия гости. Не зная как съм издържала. Всичко беше като някакъв сън. Наблюдавах себе си отстрана и виждах, че се държа както обикновено. Беше някак странно.
— Да, да, аз ви разбирам.
— А после, когато отидох да взема дреха за Фреди, за миг изгубих самообладание. Но се овладях доста скоро. Обаче Маги не преставаше да ми вика за своето палто. Най-сетне тя взе моя шал и излезе, а аз се понапудрих, начервих си бузите и излязох подир нея. И тогава я видях там… мъртва…
— Да, да, това трябва да е било страшен удар.
— Вие не разбирате. Аз се ядосах! Исках да съм била аз! Исках да съм мъртва… а бях останала жива… може би жива за още много години! А Майкъл мъртъв… удавил се далеч в Тихия океан!
— Pauvre enfant.
— Не искам да живея! Не искам да живея, казвам ви! — буйно извика тя.
— Зная, зная. За всички ни, мадмоазел, настъпва време, когато предпочитаме смъртта пред живота. Но това отминава, минава мъката, минава и скръбта. Сега не можете да го повярвате, зная. Няма смисъл да го казва един старец като мене. Празни приказки, така си мислите вие, празни приказки!