— Вие мислите, че ще го забравя и ще се омъжа за някой друг? Никога!
Тя беше много хубава, както седеше в леглото със стиснати ръце и пламнали бузи.
Поаро благо я успокои:
— Не, не. Не мисля нищо подобно. Вие сте много щастлива, мадмоазел. Вас ви е любил смел човек, герой. Как се запознахте с него?
— Беше в Льо Туке, миналия септември. Горе-долу преди една година.
— И се сгодихте… кога?
— Точно след Коледа. Но трябваше да пазим тайна.
— Защо така?
— Чичото на Майкъл, старият сър Матю Ситън, обичаше птиците и мразеше жените.
— Ah, ce n’est pas raisonnable59!
— Не, не искам да кажа точно това. Той беше голям чудак. Смяташе, че жените погубвали живота на мъжа. А Майкъл зависеше напълно от него. Той ужасно много се гордееше с Майкъл и именно той е финансирал построяването на „Албатрос“ и поел разноските по околосветския полет. Това била най-голямата мечта в живота и за него, не само за Майкъл. Ако Майкъл беше успял докрай… е, тогава би могъл да поиска от чичо си всичко, каквото пожелае. И дори старият сър Матю да продължаваше да се ядосва и да кряска, всъщност то нямаше да има значение. Майкъл щеше да бъде нещо… нещо като световен герой. Чичо му щеше да се помири с него на края.
— Да, да, разбирам.
— Но Майкъл казваше, че щяло да бъде фатално, ако нещо се узнае. Трябвало да пазим най-строга тайна. И аз я пазих. Никога никому не съм го казала, дори и на Фреди.
Поаро изпъшка.
— Защо не ми го казахте на мене, мадмоазел!
Ник го загледа сепнато.
— Че какво значение щеше да има? Това не можеше да има нищо общо с тайнствените покушения срещу живота ми. Не, бях обещала на Майкъл и удържах на думата си. Но беше ужасно: да се боиш, да го мислиш и да се тревожиш през цялото време. И всеки да ти казва, че си много нервен. И да не можеш да обясниш защо.
— Да, всичко това ми е ясно.
— Веднъж вече беше изчезнал, нали знаете? Когато е минавал над пустинята на път за Индия. Беше много страшно, но после в края на краищата всичко се оправи. Самолетът му се повредил, но го поправили и той продължи. И аз все си повтарях, че същото ще стане и тоя път. Всички разправяха, че трябва да е загинал, а аз все уверявах себе си, че сигурно нищо не му се е случило. И изведнъж, снощи…
Гласът й се загуби.
— Вие сте се надявали до снощи?
— Не знам. Мисля, че повече не съм искала да повярвам. Ужасно беше да не можеш с никого да поприказваш.
— Да. Мога да си го представя. Никога ли не сте изпитвали изкушението да кажете например на госпожа Райс.
— Понякога ми се искаше ужасно много.
— Не мислите ли, че тя се е досещала?
— Не вярвам. — Ник задълбочено поразмисли. — Никога не ми е казала нищо. Разбира се, понякога е намеквала разни неща. За това, че сме били големи приятели, и така нататък.
— А не сте ли помисляли да й разкажете, когато умря чичото на мосьо Ситън? Нали знаете, че той умря преди около една седмица?
— Знам. Направили му операция или нещо такова. Предполагам, че съм могла да го разкажа тогава, комуто поискам. Но нямаше да е много хубаво от моя страна, ако го бях направила, нали? Искам да кажа, хората щяха да го сметнат за празна хвалба, ако го бях направила тъкмо тогава, когато всичките вестници се занимаваха само с Майкъл. И репортьорите щяха да пристигнат да ме интервюират. Щеше да бъде много просташко. И на Майкъл щеше да му стане много неприятно.
— Съгласен съм с вас, мадмоазел. Вие не сте могли да го направите общо достояние. Исках да кажа само, че сте могли да го споделите насаме с някоя приятелка.
— Аз понамекнах на един човек — каза Ник. — Мислех… че така ще е по-честно. Но не зная доколко той, тоя човек, ме е разбрал.
Поаро кимна.
— В добри отношения ли сте с вашия братовчед мосьо Вайз? — доста рязко промени той темата на разговора.
— С Чарлз ли? Какво ви е накарало да се сетите за него?
— Просто така се заинтересувах, нищо повече.
— Чарлз ми желае доброто — отговори Ник. — Разбира се, той е ужасно тъп. Никога никъде не ходи. Струва ми се, че не одобрява поведението ми.
— О, мадмоазел, мадмоазел! А пък аз чувам, че е сложил сърцето си във вашите крака!
— Човек може да хлътне и без да одобрява поведението на другия. Чарлз смята начина, по който живея, за осъдителен и не одобрява моите коктейли, моя цвят на лицето, моите приятели и моите приказки. Но въпреки това не може да се противопостави на несъмненото ми очарование. Той все още се надява да ме превъзпита, както ми се струва.