— Ами тоя пакет писма, който с месеци лежи под бельото? Не, mon ami.
„То си е така — помислих си аз. — Но ние не сме всички като Еркюл Поаро. Не всички си завираме носа, където не ни е работа.“
Но не казах нищо.
— Тая Елин… тя е някаква загадка — забеляза Поаро. — Това не ми харесва. В тая работа има нещо, което не ми е ясно.
14
ТАЙНАТА НА ИЗЧЕЗНАЛОТО ЗАВЕЩАНИЕ
Ние се върнахме направо в болницата.
Ник доста се изненада, като ни видя.
— Да, мадмоазел — каза Поаро в отговор на погледа й. — Аз съм като тия човечета на пружинка, скрити в кутийка. Щом се отвори капакът, и то изскача. На първо място да ви кажа, че съм сложил частните ви работи в ред. Сега всичко е грижливо подредено.
— Май че е било крайно време — не можа да сдържи усмивката си Ник. — Много ли сте акуратен, мосьо Поаро?
— Питайте приятеля ми Хейстингс.
С въпросителен поглед момичето се обърна към мене.
Разправих и за някои от по-дребните чудатости на Поаро — че печените филии трябвало да се правят от четвъртити хлебчета, яйцата да бъдат еднакво големи; че не обича голфа като „безформена и безсистемна игра“, единствената положителна черта на която е правилната форма на издигнатината, от която се започва! Завърших с разказа за знаменития случай, който Поаро разреши благодарение на навика си да слага в правилни редици украшенията върху камината.
Поаро седеше до мене и се усмихваше.
— Той го разправя като някаква приказка, да — обади се той, когато свърших. — Но, общо взето, то е вярно. Помислете си само, мадмоазел, че аз непрекъснато се мъча да убедя Хейстингс да се сресва на прав път, а не отстрани. Погледнете само какъв разкривен и несиметричен вид му придава тоя път!
— Тогава сигурно не ме одобрявате и мене, мосьо Поаро — каза Ник. — И аз се сресвам с път отстрани. И сигурно одобрявате Фреди, която разделя косата си по средата.
— Той много се възхищаваше от нея оная вечер — лукаво забелязах аз. — Сега ми е ясно защо.
— C’est assez68! — сопна се Поаро. — Аз съм дошъл тука по сериозна работа, мадмоазел: това ваше завещание не мога да го намеря.
— О! — Ник навъси вежди. — Но нима е толкова важно? В края на краищата аз не съм умряла. А завещанията стават истински важни едва след смъртта, нали?
— Така е, вярно. И все пак ме интересува това ваше завещание. Имам няколко малки хрумвания, свързани с него. Помислете, мадмоазел! Помъчете се да си спомните къде сте го сложили, къде сте го видели за последен път?
— Не вярвам да съм го сложила на някакво определено място — отговори Ник. — Аз никога не слагам нещата на място. Сигурно съм го бутнала в някое чекмедже.
— Да не сте го сложили случайно в тайното скривалище?
— Тайното какво?
— Вашата прислужница Елин казва, че в гостната или в библиотеката има тайно скривалище.
— Глупости! — рече Ник. — Никога не съм чувала за подобно нещо. Елин ли ви го каза?
— Mais oui. Изглежда, че тя е служила в Крайната къща като младо момиче. Готвачката й показала скривалището.
— За първи път чувам такова нещо. Предполагам, че дядо трябва да е знаел за него, но и да е знаел, не ми го е казал на мене. Аз съм сигурна, че е щял да ми каже. Мосьо Поаро, сигурен ли сте, че Елин не е измислила всичко това?
— Не, мадмоазел, съвсем не съм сигурен! Il me semble69, че има нещо… странно в тая ваша Елин.
— О, не бих я нарекла странна. Уилям е малоумен, а детето е гадно малко зверче, но Елин не е лоша. Въплъщение на почтеност.
— Позволихте ли й да излезе да гледа фойерверките снощи, мадмоазел?
— Разбира се. Те винаги излизат. Разтребват след това.
— И въпреки това не е излязла.
— Как не! Разбира се, че е излязла.
— Отде знаете, мадмоазел?
— Ами… ами… като че ли не зная. Казах й да излезе и тя ми поблагодари… и естествено сметнах, че е излязла.
— Напротив, тя е останала вътре в къщата.
— Но… това е много чудно!
— Смятате, че е чудно?
— Да, смятам. Сигурна съм, че никога досега не е правила подобно нещо. Каза ли ви защо?
— Не ми каза истинската причина, сигурен съм в това.
Ник го погледна въпросително.
— Това… важно ли е?
Поаро разпери ръце.
— Тъкмо това е нещо, което не мога да кажа, мадмоазел. C’est curieux70. Засега оставям тая работа така.
— И тия приказки за скривалище — замислено продължи Ник. — Неволно си мисля, че е извънредно чудновато… и неубедително. Показа ли ви къде е това скривалище?
— Каза, че не можела да си спомни.
— Не вярвам да има такова нещо.
— По всичко изглежда, че сте права.
— Сигурно започва да изглупява, нещастната.