— Тя положително измисля разни истории! Каза ни също, че Крайната къща не била добро място за живеене.
Ник леко потрепера.
— За това може да е права — бавно промълви тя. — Понякога и на мене ми се струва така. Човек изпитва едно чудновато чувство в тая къща…
Очите й се разшириха и потъмняха. В тях светеше някаква обреченост. Поаро побърза да я отклони към други въпроси.
— Ние се отдалечихме от темата си, мадмоазел. Завещанието. Последната воля и завещание на Магдала Бъкли.
— Така и написах — каза Ник с известна гордост. — Помня, че така написах, и писах „да се платят всички дългове и разноски по завещанието“. Спомних си го от някаква книга, която съм чела.
— Искате да кажете, че не сте използували специален формуляр?
— Не, нямаше време. Аз вече тръгвах за болницата, а освен това господин Крофт каза, че формулярите за завещание били много опасни. По-добре било да се напише обикновено завещание и да не се мъчи човек да употребява разни там юридически термини.
— Мосьо Крофт? Той е присъствувал?
— Да. Именно той ме попита дали съм направила завещание. Аз никога нямаше да се сетя сама. Той каза, че ако човек умре без тес… тес…
— Без тестамент71 — подсказах аз.
— Да, така беше. Каза, че ако човек умре без тестамент, държавата задига сума нещо, а това би било много жалко.
— Много услужлив, тоя превъзходен мосьо Крофт!
— О, много — горещо потвърди Ник. Той повика Елин и мъжа й да се подпишат като свидетели. — Е-ей! Ами, разбира се! Ех, че съм идиотка!
Ние я изгледахме озадачено.
— Аз съм пълна идиотка. Да ви карам да преравяте цялата Крайна къща! Ами че то е у Чарлз! У моя братовчед Чарлз Вайз!
— А, ето защо не сме могли да го намерим.
— Господин Крофт каза, че редното би било да го пази някой адвокат.
— Tres correct, ce bon m. Croft72.
— Понякога мъжете са полезни — продължи Ник. — Някой адвокат или в банката, така ми каза. А аз казах, че най-добре ще е да го пази Чарлз. Тогава го мушнахме в един плик и веднага го изпратихме.
С въздишка тя се отпусна на възглавницата.
— Прощавайте, че бях така ужасно тъпа. Но сега всичко е наред. Завещанието е у Чарлз и ако наистина искате да го видите, разбира се, той ще ви го покаже.
— Но не и без пълномощно от вас — възрази с усмивка Поаро.
— Колко глупаво!
— Не, мадмоазел. Не глупаво, а предпазливо.
— За мене е глупаво. — Тя взе едно от сложените на нощната масичка листчета хартия. — Какво трябва да напиша? Покажете на кучето заека?
— Comment73?
Аз се изсмях, като видях смаяното му лице.
Той продиктува установената формула и Ник послушно я написа.
— Благодаря ви, мадмоазел — каза Поаро и взе листчето.
— Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи. Но наистина бях забравила. Нали знаете как някои неща се забравят почти веднага?
— Човек, който е свикнал на ред и методичност в мислите си, не забравя.
— Ще трябва да мина някой специален курс — отговори Ник. — Покрай вас започвам да страдам от комплекс за малоценност.
— И дума да не става! Au revoir, мадмоазел. — Той обиколи с поглед стаята. — Имате чудесни цветя.
— Нали? Карамфилите са от Фреди, розите от Джордж, а лилиите от Джим Лазаръс. Ами, я вижте това…
Тя свали хартията, която покриваше голяма кошница грозде от оранжерия.
Изражението на Поаро се промени. Той стремително пристъпи напред.
— Да не сте яли от него?
— Не, още не.
— И да не ядете! Не бива да ядете нищо, което ви се донася отвън, мадмоазел. Нищо! Разбирате ли?
— О!
Ник заби поглед в него и бавно пребледня.
— Разбирам. Вие смятате… вие смятате, че тая работа още не е свършила. Вие мислите, че те още правят опити? — пошепна тя.
Поаро я хвана за ръка.
— Не мислете за това. Тука сте в безопасност. Но помнете: нищо, което ви се изпраща отвън!
Когато напуснахме стаята, пред очите ми все още стоеше това пребледняло уплашено лице на възглавницата.
Поаро погледна часовника си.
— Bon. Имаме точно толкова време, колкото да заварим мосьо Вайз в кантората, преди да е излязъл за обед.
С идването си бяхме поканени в кабинета на Чарлз Вайз почти без всякакво бавене.
Младият адвокат се изправи да ни поздрави. Държеше се официално и безстрастно, както винаги.
— Добро утро, мосьо Поаро. С какво мога да ви бъда полезен?
Без много приказки Поаро му връчи писмото, написано от Ник. Той го пое, прочете го, вдигна очи от листчето и ни загледа объркан.
— Моля да ме извините. Аз действително не зная как да разбера…
— Не се ли е изказала мадмоазел Бъкли достатъчно ясно?