— В това писмо — Вайз почука по листчето с нокът — тя ме моли да ви предам завещание, написано от нея и поверено на мене през февруари тая година.
— Да, мосьо.
— Но, драги ми господине, на мене не е било поверявано никакво завещание.
— Comment!
— Доколкото ми е известно, братовчедка ми изобщо не е правила завещание. Поне аз положително не съм го съставял за нея.
— Тя го написала сама, доколкото разбрах, написала на лист от бележник и го изпратила на вас по пощата.
Адвокатът поклати глава.
— В такъв случай мога да кажа само, че не съм го получил.
— Слушайте, мосьо Вайз…
— Изобщо не съм получавал нищо подобно, мосьо Поаро.
Настъпи мълчание, след това Поаро се изправи.
— В такъв случай, мосьо Вайз, няма какво да се каже повече. Трябва да е станала някаква грешка.
— Положително трябва да е станала някаква грешка.
Той също се изправи.
— Довиждане, мосьо Вайз.
— Довиждане, мосьо Поаро.
— И тука нищо не стана — забелязах аз, когато се озовахме отново на улицата.
— Precisement.
— Как мислиш, дали ни лъже?
— Не може нищо да се каже. Лицето му е като от дърво издялано на тоя мосьо Вайз, като оставим настрана, че изобщо целият се държи вдървено. Едно е ясно: той няма да се помръдне от възприетото веднъж твърдение. Той изобщо не е получил завещанието. Това е неговият коз.
— Положително Ник трябва да има писмено потвърждение за получаването му.
— Cette petite74, тя никога не би и помислила за подобно нещо. Нали го е изпратила. И повече не се е интересувала. Voilà. Освен това същия ден е постъпила в болницата, за да й махнат апандисита. По всяка вероятност е била заета с вълненията си.
— Добре де, какво ще правим сега?
— Parbleu, ще отидем да се видим с мосьо Крофт. Ще видим какво той може да си спомни за тая работа. Както изглежда, тя е била до голяма степен негово дело.
— Той нищо не е спечелил от нея — забелязах замислено аз.
— Не, не. Не мога да видя в това никакъв умисъл от негова страна. Може да е само търчи-лъжи, човек, който обича да урежда работите на съседите си.
Такова държане бе наистина типично за господин Крофт според мене. Той беше любезният всезнайко, който причинява толкова ядове в нашия свят.
Заварихме го в кухнята по ръкави да се занимава с някаква тенджера. Вкусна миризма изпълваше къщурката.
Той заряза с готовност готварските си занимания, понеже гореше от нетърпение да поприказва за убийството.
— Едно моментче — каза той. — Качете се горе. Майка ще иска да участвува в разговора. Цял живот няма да ни прости, ако приказваме тука. Куи-и, Мили! Двама приятели се качват при тебе.
Госпожа Крофт ни посрещна радушно и нетърпеливо заразпитва за Ник Тя ми харесваше много повече от мъжа си.
— Тая бедна душичка! — каза тя. — В болница, казвате? Не бих се учудила, ако е получила пълно нервно разстройство. Ужасна работа, господин Поаро, направо ужасна! Да застрелят едно такова невинно девойче! Просто да не го помисли човек, просто да не го помисли! Пък и не сме в някой далечен див пущинак! Ами тука, в самото сърце на старата Англия! Цяла нощ не можах да мигна, цяла нощ!
— Сега вече ме е страх да излизам и да те оставям сама, жено — каза нейният съпруг, който си беше сложил сакото и дошъл при нас. — Става ми неприятно, като се сетя, че те бях оставил съвсем самичка тука снощи. Направо тръпки ме побиват!
— Друг път няма вече да ме оставиш сама, това мога да ти кажа — отговори госпожа Крофт. — Поне след като мръкне. И май че ми се иска да напусна тия места колкото може по-скоро. Никога вече няма да се чувствувам тука както преди. Бедничката Ники Бъкли сигурно няма да може вече и да спи в тая къща.
Беше малко трудно да се стигне до целта на посещението ни. И двамата — и господин, и госпожа Крофт — приказваха толкова много и бяха толкова любопитни да узнаят всичко. Ще дойдат ли близките на нещастното загинало момиче? Кога ще е погребението? Ще има ли следствие? Какво мисли полицията? Попаднали ли са на някаква следа? Вярно ли е, че някакъв мъж бил задържан в Плимут?
После, след като отговорихме на всички тия въпроси, взеха да настояват да ни нагостят. Спаси ни само лъжливото изявление на Поаро, че трябвало да бързаме за обед при началника на полицията.
Най-сетне настъпи мигновена пауза и Поаро се възползува от случая да зададе интересуващия го въпрос.
— Ами да, разбира се! — каза господин Крофт. Замислено намръщен, той подръпна един-два пъти щората нагоре-надолу за шнура. — Спомням си го много ясно. Май беше съвсем скоро след пристигането ни тука. Помня. Апандисит, така бяха казали лекарите…
— А може съвсем да не е било апандисит — прекъсна го госпожа Крофт. — Тия доктори душа дават само да могат да те накълцат. Във всеки случай не е бил такъв, че да се налага операция. Храносмилането й не било редовно и още не знам какво, та я прегледали на рентген и й казали, че по-добре ще е да го махнат. И ще не ще, бедничката ни малка отиде в една от тия отвратителни болници.