— Аз само я попитах дали си е написала завещанието — обади се господин Крофт. — Повече на шега.
— Така ли?
— А тя взе, че веднага го написа. Спомена нещо за вземане на бланка от пощата, но аз я посъветвах да не го прави. Те понякога създавали много неприятности, така ми каза един човек. Нали братовчед й е адвокат. Той щеше да й състави завещание по всички правила: ако всичко свършеше добре, в което, разбира се, аз бях сигурен. Това беше само като една предпазна мярка.
— Кой го подписа като свидетел?
— Ами Елин, прислужницата и мъжът й.
— А после? Какво стана после със завещанието?
— Ами изпратихме го на Вайз. На адвоката, нали го знаете?
— Сигурен ли сте, че сте го изпратили?
— Драги ми мосьо Поаро, аз го изпратих лично. Пуснах го в ей тая пощенска кутия пред портата.
— Тъй че ако мосьо Вайз казва, че не го е получил…
Крофт се вторачи в Поаро.
— Да не искате да кажете, че се е загубило по пощата? Ах, това не е възможно, в никой случай!
— Както и да е, вие сте сигурен, че сте го изпратили?
— Човек да не съм! — от все сърце възкликна господин Крофт. — Готов съм да се закълна всеки момент!
— Е, хубаво — каза Поаро. — За щастие това няма значение. Мадмоазел надали е много близо до смъртта засега.
Ние се измъкнахме.
— Et voila75! — рече Поаро, когато бяхме достатъчно далеч, за да не бъдем чути, и вървяхме вече към хотела. — Кой лъже? Мосьо Крофт? Или мосьо Чарлз Вайз? Трябва да призная, че не виждам причина, която би накарала мосьо Крофт да лъже. Нищо не би спечелил от задържането на завещанието, особено пък след като сам е станал причина за написването му. Не, неговите показания са като че ли достатъчно ясни и напълно съвпадат с това, което ни разказа мадмоазел Ник. Но все пак…
— Да?
— Все пак се радвам, че мосьо Крофт се занимаваше с готвене, когато дойдохме Той остави прекрасни отпечатъци от мазния си палец и показалец на края на вестника, с който беше покрита кухненската маса. Аз успях да го откъсна, без да ме забележи. Ще го изпратим на нашия добър приятел инспектор Джап в Скотланд Ярд. Все има една малка вероятност тия отпечатъци да са му познати.
— Да?
— Знаете ли, Хейстингс, не мога да се отърва от чувството, че нашият добродушен мосьо Крофт е малко прекалено добър, за да е искрен… А сега — добави той. Le dejeuner76. Вече ми прилошава от глад.
15
СТРАННОТО ПОВЕДЕНИЕ НА ФРЕДЕРИКА
Измислицата на Поаро за началника на полицията се оказа в края на краищата съвсем не чак толкова лъжлива. Полковник Уестън ни посети скоро след обеда.
Той беше висок мъж с военна стойка и доста хубава външност. Отнасяше се с дължимото почитание към постиженията на Поаро, с които, изглежда, беше добре запознат.
— Какъв голям късмет за нас, че сте тука, мосьо Поаро — току повтаряше той.
Най много го беше страх, че може да се види принуден да потърси помощта на Скотланд Ярд. Голямото му желание беше да реши загадката и да хване престъпника без тяхно сътрудничество. Тъкмо затова толкова много се радваше на присъствието на Поаро в градчето.
Поаро, доколкото можах да преценя, му гласува пълно доверие.
— Дяволски странна работа — каза полковникът. Никога не съм чувал за нещо подобно. Е, момичето ще е в безопасност в болницата. Но все пак не можете я държите там вечно!
— Тъкмо там е мъчнотията, мосьо le colonel77. Тоя въпрос може да се уреди само по един начин.
— А именно?
— Да сложим ръка на виновника.
— Ако подозренията ви се оправдаят, това няма да е толкова лесно.
— Ah, je le sais bien78.
— Доказателства! Да се намерят доказателства е дяволски трудно.
Полковникът дълбокомислено се намръщи:
— Винаги е трудно в тия случаи, в които не може да се следва установеният ред. Ако можехме да докопам пистолета…
— По всяка вероятност той е на морското дъно. Разбира се, ако убиецът има поне малко ум в главата.
— Ах! Често пъти те нямат ум — каза полковник Уестън. — Само да знаете какви глупости вършат хората. Не говоря за убийства, мога с радост да кажа, че по тия места не стават много убийства, а за обикновените случаи в полицейските съдилища. Безпросветната гламавщина на тия хора е изумителна.