— Обаче те са с различен манталитет.
— Да, може би. Ако в случая е Вайз, той ще ни създаде много грижи. Той е предпазлив човек и умен адвокат. Няма да се издаде. Жената… е, там надеждата може да е по-голяма. Десет срещу едно, че тя ще се опита пак. Жените нямат търпение.
Той стана.
— Следствието започва утре сутрин. Следователя ще се съобразява с нас и ще гледа да пази колкото може по-голяма тайна. Ние не искаме да се дава на тия неща голяма гласност.
Полковникът се запъти към вратата, но изведнъж се върна.
— Да се не види! Забравих точно онова, което за вас ще е най-интересно и за което бих искал да чуя вашето мнение.
Той седна отново, извади от джоба си парченце хартия с нещо писано на него и го подаде на Поаро.
— Моите полицаи го намериха, когато претърсваха градината Не далеч от мястото, откъдето сте наблюдавали фойерверка. Това е единственото, което би могло нещо да подскаже.
Поаро поопъна хартийката. Почеркът беше едър и разтеглен.
… трябват пари веднага. В противен случай ти…
… какво ще се случи. Аз те предупреждавам.
Поаро се навъси. Прочете написаното втори и трети път.
— Това е интересно — рече той. — Може ли да го задържа?
— Разбира се. Няма никакви отпечатъци от пръсти. Ще се радвам, ако успеете да разберете нещо.
Полковник Уестън отново се изправи.
— Наистина трябва да си вървя. Следствието е утре, както ви казах. Между другото вие няма да бъдете призован като свидетел, само капитан Хейстингс. Не искаме вестникарите да подушат, че се занимавате с тая работа.
— Разбирам ви. Какво става с близките на нещастната млада дама?
— Бащата и майката пристигат от Йоркшир днес. Ще дойдат към пет и половина. Бедните! От все сърце ми е жал за тях. Те ще вземат тялото утре. — Полковникът поклати глава. — Неприятна история. Не ми харесва, мосьо Поаро.
— На кого ли би харесала, мосьо le colonel? Тя си е, както казахте, неприятна история.
Когато той си отиде, Поаро разгледа късчето хартия още веднъж.
— Някое важно указание? — попитах го аз.
Поаро сви рамене.
— Отде да знам? Понамирисва на изнудване От някого от присъствувалите снощи са били искани пари по много неприятен начин. Разбира се, възможно е да е бил някой от външните лица.
Той разгледа писаното с малко увеличително стъкло.
— Не ви ли се вижда тоя почерк познат, Хейстингс?
— Донякъде ми напомня нещо… ах, да, сетих се: оная бележка на госпожа Райс.
— Да — бавно потвърди Поаро. — Има известни прилики. Положително има прилики. Интересно! И все пак, мисля, че това не е почеркът на мадам Райс. Влез! — отговори той, понеже някой почука на вратата.
Беше капитан Чаленджър.
— Отбивам се ей така — обясни той. — Исках да зная дали сте направили някоя крачка напред.
— Parbleu — възкликна Поаро. — В тоя момент ми се струва, че съм значително по-назад! Аз като че ли напредвам en reculant79.
— Лошо! Но аз всъщност не ви вярвам, мосьо Поаро. Разправяли са ми какво ли не за вас и какъв чудесен човек сте. Казват, че никога не сте се провалили.
— Това не е вярно — възрази Поаро. — Аз се провалих много зле в 1893 година в Белгия. Нали си спомняте, Хейстингс? Аз съм ви го разправял. Случая с кутията шоколадени бонбони.
— Помня — казах аз.
И се усмихнах, защото когато ми разправи тая история, Поаро ме помоли да му казвам „шоколадени бонбони“ всеки път, щом ми се стори, че е започнал да си придава твърде голяма важност. И колко дълбоко се обиди, когато произнесох тия магически думи само след минута и половина.
— Е, да — каза Чаленджър. — Това е било толкова отдавна, че едва ли може да се смята. Вие ще разнищите тоя случай докрай, нали?
— В това се кълна. Давам думата на Еркюл Поаро. Аз съм от тия кучета, които като надушат следата, не я оставят докрай.
— Добре. Имате вече нещо наум?
— Имам подозрения срещу двама души.
— Предполагам, че не бива да питам кои са?
— Не бих ви и казал! Виждате ли, може да съм в грешка.
— Надявам се, че моето алиби е задоволително? — попита Чаленджър и лекичко намигна.
Поаро снизходително се усмихна на бронзовото лице пред него.
— Вие сте тръгнали от Девънпорт в осем часа и тридесет и няколко минути. Пристигнахте тука в десет и пет, двадесет минути след като беше извършено престъплението. А разстоянието от Девънпорт е тридесет мили и нещо и вие често сте го вземали за един час, понеже пътят е добър. Тъй че, както виждате, вашето алиби нищо не струва.
— И таз хубава, ами че аз…
— Разберете, че аз проверявам всичко. Вашето алиби, както казах, не струва. Но има и други неща освен алибито. Вие, мисля, не бихте се отказали да се ожените за мадмоазел Ник?