Морякът се изчерви.
— Винаги съм искал да се оженя за нея — отговори той с дрезгав глас.
— Точно така. Eh bien, мадмоазел Ник е била сгодена с друг. Това може да е причина да убиете другия. Но то е излишно: той загина като герой.
— Значи, това е вярно, че Ник е била сгодена с Майкъл Ситън? Тоя слух се пръсна из целия град отзарана.
— Да, интересно е колко бързо се разпространяват новините. И вие не сте го подозирали досега?
— Знаех, че Ник е сгодена с някого, тя ми го каза преди два дни. Но с нищо не ми даде да разбера кой е той.
— Той е бил Майкъл Ситън. Entre nous80, той й е оставил, предполагам, доста голямо състояние. О, положително това не е подходящ момент за убиването на мадмоазел Ник… от гледището на вашите интереси. Тя плаче за своя любим сега, но всяко сърце се утешава. Тя е млада. А аз мисля, мосьо, че тя много ви харесва…
Чаленджър помълча един-два мига.
— Ако се сбъдне… — пошепна той.
На вратата се почука.
Беше Фредерика Райс.
— Търсех ви — каза тя на Чаленджър. — Казаха ми, че сте тука. Исках да зная дали ми донесохте часовника.
— Ах, да, прибрах го тая сутрин.
Той го извади от джоба си и го подаде на Фредерика. Беше часовник с доста необичайна форма — кръгъл като топка, сложен на панделка от обикновено черно моаре81. Спомних си, че бях видял часовник с почти същата форма върху китката на Ник Бъкли.
— Надявам се, че ще върви по-добре сега.
— Много ме ядосва. Вечно нещо не му е в ред.
— Той служи за красота, а не за удобство, мадам обади се Поаро.
— Не може ли да се съчетаят двете? — Фредерика ни изгледа всички наред. — Да не съм прекъснала някакво съвещание?
— Не, съвсем не, мадам. Говорехме за клюките, за престъплението. Чудехме се колко бързо се разпространяват новините: всички вече знаят, че мадмоазел Ник е била сгодена с тоя смел летец, дето загина.
— Значи, Ник е била сгодена с Майкъл Ситън! — възкликна Фредерика.
— Изненадана ли сте, мадам?
— Малко. Не зная защо. Разбира се, аз наистина мислех, че много се беше увлякъл по нея миналата есен. Те много често излизаха заедно. Но после, след Коледа като че ли и двамата охладняха един към друг. Доколкото ми е известно, те почти не са се срещали.
— Тайната: те са я пазили много добре.
— Вероятно е било заради стария сър Матю. Струва ми се, че той е бил наистина малко смахнат.
— Нищо ли не подозирахте, мадам? А пък мадмоазел Ник е била толкова близка ваша приятелка!
— Ник умее да бъде потайна като дяволче, когато поиска — промълви полугласно Фредерика. — Но сега ми е ясно защо беше толкова нервна напоследък. О, трябваше да се подсетя от нещо, което тя каза едва онзи ден!
— Вашата малка приятелка е много привлекателна, мадам.
— Нашият Джим Лазаръс мислеше същото по едно време — подхвърли Чаленджър със силен, доста нетактичен смях.
— А, Джим!… — Фредерика сви рамене, но на мене ми се стори, че това я ядоса.
Тя се обърна към Поаро:
— Кажете ми, мосьо Поаро, не сте ли?…
Тя прекъсна. Високата й снага се олюля, лицето й стана още по-бяло. Очите й бяха вперени в средата на масата.
— На вас не ви е добре, мадам.
Аз придърпах едно кресло, помогнах й да се отпусне на него. Тя поклати глава, промърмори „Нищо ми няма“ и се наведе напред захлупила лице в шепите си. Ние я наблюдавахме обзети от неловко чувство.
След една минута тя седна изправено.
— Колко глупаво! Джордж, приятелю, не се учудвайте. Хайде да говорим за убийства. За нещо възбуждащо. Искам да зная дали мосьо Поаро е вече попаднал на следата.
— Още е твърде рано да се каже, мадам — отговори уклончиво Поаро.
— Но вие вече сте стигнали до известни заключения, да?
— Може би. Обаче имам нужда от още много доказателства.
— О! — Гласът й прозвуча неуверено. Изведнъж Фредерика стана.
— Боли ме глава. Май ще ида да си легна. Може утре да ме пуснат да видя Ник.
Тя поривисто напусна стаята, Чаленджър се начумери.
— Човек никога не знае какво ще направи тая жена. Ник може да я обича, но аз не вярвам тя да обича Ник. Но човек никога не може да разбере жените. Все повтаря „миличка“, „миличка“, „миличка“ цялото време, а може би всъщност иска да каже „да те вземат дяволите“. Излизате ли, мосьо Поаро?
Поаро се беше изправил и грижливо чистеше някакво лекенце на шапката си.
— Да. Отивам в града.
— Аз нямам никаква работа. Мога ли да дойда с вас?
— Естествено. Ще ми бъде много приятно.
Ние излязохме от стаята. Поаро се извини и се върна.
— Бастуна ми — обясни той, когато излезе отново.
Чаленджър се понамръщи. И наистина бастунът с тежкия пръстен от ковано злато доста биеше на очи.