Първото посещение на Поаро беше в цветарница.
— Трябва да изпратя малко цветя на мадмоазел Ник — обясни той.
Оказа се, че не е лесно да му се угоди.
Най-после избра пъстра златна кошница и нареди да я напълнят с оранжеви карамфили. На всичко това трябваше да се върже голяма синя панделка.
Продавачката му даде картичка и той написа върху нея със замах: „Привет от Еркюл Поаро.“
— Аз й изпратих цветя отзарана — каза Чаленджър. — Бих могъл да й изпратя малко плодове.
— Inutile82! — отряза Поаро.
— Какво?
— Казах, че е безполезно. Хранителни продукти не е разрешено.
— Кой казва това?
— Аз го казвам. Аз дадох това нареждане. То е вече съобщено на мадмоазел Ник. Тя разбира.
— Боже господи! — изтръгна се от Чаленджър. Имаше съвсем стреснат вид. Очите му се спряха с интерес върху Поаро.
— Такава ли била работата? — рече той. — Вас все още ви е… страх.
16
РАЗГОВОРЪТ С Г-Н ХУИТФИЙЛД
Следствието беше скучна процедура — само най-безинтересни неща. Първо показания за установяване на самоличността, после аз дадох показания за намирането на трупа. След това се прочете медицинската експертиза.
Следствието бе прекъснато за една седмица.
Убийството в Сейнт Лу се намери в центъра на вниманието на всекидневния печат. Всъщност то замени заглавията „Ситън още в неизвестност“, „Неизвестната съдба на изчезналия летец“.
Сега, след като Ситън беше умрял и съответната почит е била отдадена на паметта му, трябваше да се намери нова сензация. Загадката на Сейнт Лу бе божи дар за вестниците, които се чудеха откъде да намерят новини през месец август.
Подир следствието успях да се промъкна благополучно покрай репортерите, намерих Поаро и двамата отидохме да се срещнем с преподобния Джайлз Бъкли и жена му.
Бащата и майката на Маги бяха очарователна двойка, простодушни и далечни на всичко светско.
Госпожа Бъкли беше жена със силен характер, висока, руса, с ярко подчертан северен произход. Съпругът й бе дребен човечец с побелели коси и трогателно стеснително държане.
Клетите, те бяха съвсем зашеметени от сполетялото ги нещастие, което ги беше лишило от дълбоко обичаната дъщеря, „нашата Маги“, както я наричаха те.
— Все още не мога да го повярвам — каза господин Бъкли. — Такова добро дете, мосьо Поаро! Тъй тиха и себеотрицателна, винаги загрижена за другите. Кой може да е искал да й стори зло?
— Аз просто не можех да разбера телеграмата — каза госпожа Бъкли. — Та нали едва предишната сутрин я бяхме изпратили!
— Насред живота ние стоим пред смъртта — добави полугласно съпругът.
— Полковник Уестън беше много любезен — каза госпожа Бъкли. — Той ни уверява, че се вземат всички мерки да се открие човекът, който е извършил това деяние. Трябва да е някой луд. Не виждам друго възможно обяснение.
— Мадам, не мога да изкажа колко много ви съчувствувам за вашата загуба… и колко се възхищавам от вашата твърдост!
— Отчаянието не би ни върнало Маги — рече скръбно госпожа Бъкли.
— Жена ми е чудесна — каза свещеникът. — Нейната вяра и смелост са по-големи от моите. Всичко това така… така разстройва, мосьо Поаро!
— Зная… зная, мосьо.
— Вие сте голям детектив, мосьо Поаро? — попита госпожа Бъкли.
— Така казват, мадам.
— О, аз зная! Дори и ние в нашето затънтено провинциално селце сме чували за вас. Вие ще се доберете до истината, мосьо Поаро?
— Няма да се успокоя, докато не се добера до нея, мадам.
— Тя ще ви се открие, мосьо Поаро — с треперещ глас промълви свещеникът — Злото не може да остане ненаказано.
— Злото никога не остава ненаказано, мосьо. Но наказанието понякога остава неизвестно.
— Какво искате да кажете с това, мосьо Поаро?
Поаро само поклати глава.
— Бедничката малка Ник — каза госпожа Бъкли. — Всъщност най ми е жал за нея. Получих едно безкрайно прочувствено писмо. Тя пише, че се чувствува тъй, сякаш е поканила Маги тука, за да умре.
— Това е болезнена чувствителност — забеляза господин Бъкли.
— Да, но аз зная как се чувствува. Съжалявам, че не пускат да я видя. Това ми се вижда извънредно странно, да не пускат при нея най-близките й сродници!
— Докторите и сестрите са много строги — отговори неопределено Поаро. — Те установяват правилата… така… и нищо не може да ги промени. И без съмнение те се боят от вълнението, естественото вълнение, което ще изпита, когато ви види.
— Може би — каза със съмнение госпожа Бъкли — Но аз не вярвам много в болниците. Ник щеше да е много по-добре, ако биха й позволили да дойде с мене, да се махне веднага оттука.