— Възможно е, но ме е страх, че няма да се съгласят. Отдавна ли не сте виждали, мадмоазел Бъкли?
— Не съм я виждала от миналата есен. Тя беше в Скарбъро. Маги отиде там да прекара един ден с нея, а след това тя дойде с Маги и преспа една нощ у нас. Тя е хубаво създание, обаче не мога да кажа, че ми харесват приятелите й. Пък и животът, който води… е, да, това надали е нейна грешка, бедното дете. Никога никой не се е грижил за възпитанието й.
— Странен дом е Крайната къща — рече дълбокомислено Поаро.
— Аз не я обичам — отзова се госпожа Бъкли. — Никога не съм я обичала. Има нещо отблъскващо в тая къща. Старият сър Никълъс ми беше крайно неприятен. От него ме побиваха тръпки.
— Боя се, че не беше добър човек — потвърди нейният съпруг. — Но имаше някакъв особен чар.
— Никога не съм го забелязала — каза госпожа Бъкли. — Има нещо злокобно в тая къща. Съжалявам, че позволихме на нашата Маги да дойде тука.
— Ах! И да съжаляваш, и да не съжаляваш… — каза господин Бъкли и поклати глава.
— Е — заговори Поаро, — не бива да ви се натрапвам повече. Исках само да ви поднеса дълбоките си съболезнования.
— Много любезно от ваша страна, мосьо Поаро. Ние искрено ви благодарим за всичко, което правите.
— Вие се връщате в Йоркшир… кога?
— Утре. Печално пътуване. Сбогом, мосьо Поаро, и още веднъж благодаря.
— Прекрасни простички хорица — казах аз, когато излязохме.
Поаро кимна.
— Чак да ти се свие сърцето, нали, mon ami? Една толкова безполезна и толкова безцелна трагедия! Cette jeune fille83… Ах, аз най-жестоко се упреквам! Аз, Еркюл Поаро, бях на самото място и не предотвратих престъплението!
— Никой не би могъл да го предотврати.
— Говорите, без да мислите, Хейстингс. Никой обикновен човек не би могъл да го предотврати, но каква е ползата да си Еркюл Поаро със сиво вещество от много по-високо качество, отколкото на другите хора, ако не смогнеш да направиш онова, което не могат да направят другите?
— Е, разбира се — казах аз. — Ако поставяте въпроса така…
— Да, естествено. Аз съм смутен, сломен… безкрайно унижен!
Помислих си, че унижението на Поаро странно приличаше на самовъзгордяването у други хора, но благоразумно се въздържах от каквито и да било забележки.
— А сега — заяви той, — en avant84. В Лондон.
— В Лондон ли?
— Mais oui. Много лесно можем да вземем влака два часа. Тука всичко е спокойно. Мадмоазел е на сигурно място, в болницата. Никой не може да й навреди. Следователно верните песове може да вземат отпуска. Трябват ми едно-две малки сведенийца.
Първото нещо, което направихме след пристигането си в Лондон, беше да посетим адвокатите на покойния капитан Ситън, господа Хуитфийлд, Парджитър & Хуитфийлд.
Поаро беше уговорил срещата предварително и при все че минаваше шест часът, скоро бяхме вече насаме с господин Хуитфийлд, главата на фирмата.
Той беше много изискан и внушителен мъж. При него лежеше писмо от началника на полицията и още едно от някакво висше длъжностно лице в Скотланд Ярд.
— Всичко това е много нередно и необичайно… мосьо ъ-ъ-ъ… Поаро — заговори той, докато си бършеше очилата.
— Точно така, мосьо Хуитфийлд. Обаче убийството също е нередно и… с радост ще отбележа, доста необичайно.
— Вярно, вярно. Но не е ли малко изкуствена тази връзка между убийството и завещанието на покойния ми клиент, а?
— Смятам, че не е.
— А, вие смятате, че не е. Е, при дадените обстоятелства, а трябва да призная, че и сър Хенри много настоява в своето писмо, аз ще… ъ-ъ-ъ… ще се радвам да, направя всичко, което е по силите ми.
— Вие сте били юридически съветник на покойния капитан Ситън?
— На цялото семейство Ситън, драги ми господине. Били сме такива… искам да кажа фирмата ни е била… от сто години насам.
— Parfaitement85! Покойният сър Матю Ситън съставял ли е завещание?
— Ние го съставихме за него.
— И той е разпределил състоянието си… как?
— Имаше завещани няколко суми, една на Природонаучния музей, но главната част от своето голямо… своето, бих казал, много голямо състояние той остави без всякакви уговорки на капитан Майкъл Ситън. Той нямаше други близки сродници.
— Казвате, много голямо състояние?
— Покойният сър Матю беше вторият най-богат човек в Англия — сдържано отговори господин Хуитфийлд.
— Той е имал малко своеобразни възгледи, така ли?
Господин Хуитфийлд измери Поаро със строг поглед.
— На един милионер, мосьо Поаро, е позволено да бъде ексцентричен. Това дори донякъде се очаква от него.