Поаро посрещна тая забележка смирено и зададе нов въпрос:
— Смъртта му е настъпила неочаквано, доколкото разбирам?
— Съвсем неочаквано. Сър Матю се е радвал на изключително добро здраве. Обаче имал някакъв от никого неподозиран вътрешен тумор. Тоя тумор засегнал някаква жизнена тъкан и се наложило незабавно да го оперират. Операцията, както винаги в такива случаи, завърши напълно благополучно. Но сър Матю умря.
— И неговото състояние преминало в ръцете на капитан Ситън.
— Да, така е.
— Капитан Ситън, както се научавам, е направил завещание, преди да напусне Англия?
— Ако можем да наречем това нещо завещание, да — отговори господин Хуитфийлд с рязко порицание.
— Законно ли е?
— То е напълно законно. Желанието на завещателя е ясно изложено и надлежно удостоверено от свидетели. О, да, то е законно.
— Но вие не го одобрявате?
— Драги господине, за какво съществуваме ние?
Често пъти съм се чудил. Веднъж, когато на самия мене се случи да напиша едно съвършено просто завещание, бях изумен от дължината и многословието му, след като го редактира моят адвокат.
— Положението на нещата беше такова — продължи господин Хуитфийлд, — че по онова време капитан Ситън можеше да завещае много малко или почти нищо. Той зависеше от издръжката, която получаваше от чичо си. Той е смятал, предполагам, че каквото и да завещае, ще бъде предостатъчно.
„Правилно е мислил“ — пошепнах си аз.
— И какво гласи това завещание? — попита Поаро.
— Той оставя всичко, което ще притежава в деня на смъртта си, без всякакви уговорки, на госпожица Магдала Бъкли. Той назначава мене за изпълнител на волята му.
— В такъв случай госпожица Бъкли го наследява?
— Разбира се, госпожица Бъкли го наследява.
— Ами ако госпожица Бъкли беше умряла миналия понеделник?
— Понеже капитан Ситън е загинал преди нея, парите щяха да останат на този, когото тя е посочила за наследник в своето завещание, или ако не е оставила завещание, на най-близкия й сродник. Мога да кажа — добави господин Хуитфийлд с нескривано удоволствие, — че данъкът върху наследството щеше да бъде огромен. Огромен! Три смърти, не забравяйте, три смърти една подир друга. — Той поклати глава. — Огромен!
— Но все нещичко щеше да остане? — смирено промълви Поаро.
— Драги ми господине, както вече ви казах, сър Матю беше вторият по богатство човек в Англия.
Поаро стана.
— Много ви благодаря, господин Хуитфийлд, за сведенията, които ми дадохте.
— Няма защо. Няма защо. Мога да кажа, че ще вляза във връзка с госпожица Бъкли… всъщност вярвам писмото вече да е тръгнало. Ще се радвам да й бъда колкото мога полезен.
— Тя е една млада дама — забеляза Поаро, — за която няма да е излишен добрият съвет на опитен адвокат.
— Боя се, че ще се намерят ловци на зестри — каза господин Хуитфийлд и поклати глава.
— Изглежда напълно естествено — съгласи се Поаро — Сбогом, мосьо.
— Сбогом, мосьо Поаро. Радвам се, че можах да ви услужа. Името ви ми е… ъ-ъ-ъ… познато.
Той го изрече това любезно с вид на човек, който прави ценно признание.
— Всичко е точно, както сте го мислили, Поаро — казах аз, когато излязохме на улицата.
— Mon ami, трябваше да бъде вярно. Не би могло да бъде другояче. Сега ще отидем в „Чешърско сирене“, където Джап ни чака за ранна вечеря.
Заварихме инспектор Джап от Скотлапд Ярд да ни чака на уговореното място. Той поздрави Поаро с подчертана радост.
— От години не съм ви виждал, мосьо Поаро! Мислех, че отглеждате тиквички някъде в провинцията.
— Опитах се, Джап, опитах се. Но дори когато отглежда тиквички, човек не може да се отърве от убийства.
Той въздъхна. Сетих се за какво мислеше: за тая странна афера във Фърнли парк. Колко съжалявах, че съм бил в далечна страна по това време!
— И капитан Хейстингс също! — каза Джап. — Как сте, господине?
— В най-добра форма, благодаря — казах аз.
— Какво, пак нови убийства? — продължи шеговито Джап.
— Както казвате, нови убийства.
— Е, няма защо да падате духом, стари боецо! — каза Джап. — Дори и да не можете да се справите, както трябва, е, не може на вашата възраст да искате да имате същия успех както едно време. Като се минат годинки, всички се изхабяваме. Трябва да дадем път на младежта, нали знаете?
— И въпреки това старото гонче си знае работата по-добре — промърмори Поаро. — То има опит. То не губи дирята.
— Е, хайде, ние говорим за хора, не за кучета!
— Толкова ли е голяма разликата?
— Ами то зависи как гледате на нещата. Но вие сте юначага, какво ще кажете, капитан Хейстингс? Винаги си е бил такъв. Все си е същият, малко му е пооредяла косата на темето, но растителността под носа избуяла още повече.