— А? — рече Поаро. — Какво беше това?
— Прави ви комплимент за мустаците — успокоих го аз.
— Разкошни са, да — каза Поаро и самодоволно ги поглади.
Джап избухна в гръмогласен смях.
— Е — каза той след една-две минути — направих ви тая справка. Тия отпечатъци, дето ми изпратихте…
— Да? — нетърпеливо попита Поаро.
— Нищо не става. Който и да е тоя господин, той не е и минавал през нашите ръце. От друга страна, телеграфирах в Мелбърн и там не познават човек с това описание и име.
— Аха!
— Тъй че може и да има нещо съмнително в края на краищата. Но не е от тукашните… Колкото по другия въпрос… — продължи Джап.
— Да?
— Лазаръс & Син имат добро име. Доста честни и почтени в сделките си. Никому не прощават, разбира се, но това е друг въпрос. В търговията иначе не може. Но всичко им е наред. Обаче са зле финансово, искам да кажа.
— О, тъй ли?…
— Да, рязкото спадане в цените на картините ги е ударило здравата. На старинните мебели също. С тая мода на новите европейски стоки. Те си построиха нови помещения миналата година и… е, както вече казах май не са далеч от фалит.
— Много съм ви задължен.
— Няма защо. Тия неща, както знаете, не са по моята специалност. Но се постарах да ги узная, както искахте. Ние можем винаги да получим сведения.
— Добрият ми Джап, какво ли щях да правя без вас?
— А, дребна работа. Винаги съм готов да услужа на стар приятел. В добрите стари времена покрай мене са ви падали немалко доста хубави случаи, нали?
Това, както си дадох сметка, беше начинът, по който Джап изказваше своята благодарност на Поаро за разрешаването на много случаи, объркали самия инспектор.
— Да, добри времена бяха!
— Не бих имал нищо против да си поприказвам с вас от време на време и в днешните времена. Методите ви може да са остарели, но главата ви е на място, мосьо Поаро.
— А какво ще кажете за другия ми въпрос? Доктор Макалистър?
— А, за него ли? Той е женски лекар. Не искам да кажа, че е гинеколог. Имам пред вид тия доктори, дето лекуват нерви: казва ви да спите сред пурпурни стени и под оранжев таван, разправя ви за вашето либидо (кой го знае какво е то) и ви съветва да му дадете пълна воля. Трябва да е малко нещо мошеник, ако ме питате мене, но умее да котка жените. Не го оставят на мира. Ходи доста в чужбина, върши някаква медицинска работа в Париж, ако не се лъжа.
— Защо доктор Макалистър? — объркано попитах аз. Никога не бях чувал това име. — Той пък откъде изникна?
— Доктор Макалистър е вуйчото на капитан Чаленджър — обясни Поаро. — Помниш ли, той спомена за някакъв вуйчо, който бил лекар?
— До какви подробности стигате! — учудих се аз. — Да не сте помислили, че той е оперирал сър Матю?
— Той не е хирург — възрази Джап.
— Mon ami — каза Поаро, — аз обичам да проверявам всичко. Еркюл Поаро е добро куче. Кучето върви по дирята и ако за съжаление, няма диря, по която да върви, души наоколо и винаги търси нещо, което не е много хубаво. Същото върши и Еркюл Поаро. И често, ах, колко често той го намира.
— Не е хубава тая професия, нашата — заяви Джап. — Стилтънско сирене ли казахте? Нямам нищо против. Не, не е хубава професия. А вашата е по-лоша от моята: работите неофициално, нали, и затова ви се налага много повече да се промъквате на разни места потайно.
— Аз никога не се прикривам, Джап. Никога не съм се прикривал!
— Не бихте и могли — каза Джап. — Друг като вас няма. Види ли ви някой веднъж, никога няма да ви забрави.
Поаро го изгледа с известно съмнение.
— Само се пошегувах — рече Джап. — Не ми обръщайте внимание. Чаша портвайн? Е, щом вие кажете…
Между нас се възцари пълно единодушие. Скоро задълбахме в спомените. Тоя случай, оня случай, трети случай. Трябва да призная, че и на мене ми доставяше огромно удоволствие да говоря за миналото. Това бяха добри времена. Колко стар и опитен се чувствувах сега!
Бедният Поаро! Тоя случай го затрудняваше, това ми беше ясно. Силите му вече не бяха както едно време. Имах чувството, че ще се провали, че убиецът на Маги Бъкли никога няма да бъде изправен пред съда.
— Не губете дух, приятелю! — каза Поаро и ме тупна по рамото. — Не всичко е загубено. Не ме гледайте така кисело, моля ви се!
— Оставете ме. На мене нищо ми няма.
— На всички ни нищо няма! — с шумна радост заяви Джап.
И след тая приятна забележка ние се разделихме.
На другата сутрин се върнахме в Сейнт Лу. Щом пристигнахме в хотела, Поаро се обади в болницата и поиска да говори с Ник.
Изведнъж видях изражението му да се променя — той насмалко не изтърва слушалката.