— Comment? Какво казахте? Повторете го, моля.
Една-две минути слуша, без да прекъсва. После каза:
— Да, да, ще дойда веднага.
Той се обърна към мене пребледнял.
— Защо ми трябваше да заминавам, Хейстингс? Mon Dieu! Защо ми трябваше да заминавам!
— Какво се е случило?
— Мадмоазел Ник е опасно болна. Отравяне с кокаин Най-после са се докопали до нея! Mon Dieu, mon Dieu, защо ми трябваше да заминавам?
17
КУТИЯТА ШОКОЛАДОВИ БОНБОНИ
Из целия път до болницата Поаро ту си шепнеше, ту мърмореше нещо. Беше всецяло обзет от самопорицание.
— Трябваше да го зная! — стенеше той. — Трябваше да го зная! От друга страна, пък какво можех да направя? Аз взех всички предпазни мерки. Не е възможно… не е възможно! Кой е нарушил нарежданията ми?
В болницата ни въведоха в малката стаичка на долния етаж и след няколко минути при нас дойде доктор Грейъм. Изглеждаше капнал и пребледнял.
— Ще я бъде — каза той. — Ще се оправи. Трудното беше да се разбере колко от тоя боклук е погълнала.
— Какво е било?
— Кокаин.
— Ще оживее ли?
— Да, да, ще оживее.
— Но как се е случило това? Как са се докопали до нея? Кого са пуснали при нея? — Поаро кажи-речи танцуваше от безсилно вълнение.
— Никого не са пускали.
— Не е възможно.
— Това е истината.
— Но тогава…
— Беше кутия шоколадени бонбони.
— О, sacre86! Нали й казах да не яде нищо, нищичко, което идва отвън.
— Това не ми е известно. Трудно е да забраниш на едно момиче да не пипа кутия шоколадени бонбони. Слава богу, тя изяде само един.
— Във всичките бонбони ли имаше кокаин?
— Не. Момичето изяде един. Имаше още в два в горния ред. Всички други бяха добри.
— Как е било направено това?
— Съвсем непохватно. Бонбонът разрязан наполовина, кокаинът смесен с плънката и бонбонът слепен отново. Любителска работа. Бихме могли да го наречем „домашно производство“.
Поаро изпъшка.
— Ах само да знаех!… Само да знаех! Мога ли да видя мадмоазел?
— Ако дойдете пак след един час, мисля, че ще можете да я видите — каза докторът. — Овладейте се, човече! Тя няма да умре.
Цял час обикаляхме из улиците на Сейнт Лу. Аз положих крайни усилия да поразсея Поаро, изтъквах му, че всичко е добре, че в края на краищата не е станало нищо непоправимо.
Но той само клатеше глава и от време на време повтаряше:
— Страх ме е, Хейстингс, страх ме е…
И го казваше тъй странно, че и аз започнах да се страхувам.
Веднъж ме хвана за ръката.
— Слушайте, приятелю! Аз съм на съвсем погрешен път. Аз съм на съвсем погрешен път от самото начало.
— Искате да кажете, че не са парите…
— Не, не! За това съм прав. О, да! Но тия двамата… така е твърде просто… твърде лесно. Тука има още някаква закачка. Да, има нещо!
А след това избухна от негодувание:
— Ah, cette petite! Не й ли забраних! Не й ли казах: „Не докосвайте нищо донесено отвън?“ И тя да не послуша мене… мене, Еркюл Поаро! Не й ли стигат четири избавления от смърт? Нима трябва да се излага за пети път? Ah, c’est inoui!87
Най-после се върнахме. След кратко чакане ни заведоха горе.
Ник седеше в леглото. Зениците й бяха много разширени. Имаше трескав вид, а ръцете й непрекъснато се свиваха конвулсивно.
— Пак се опитват! — пошепна тя.
Поаро съвсем се разчувствува, когато я видя. Той се поизкашля и я хвана за ръка.
— Ах, мадмоазел, мадмоазел!…
— Щеше да ми е все едно, ако ме бяха убили тоя път — каза тя предизвикателно. — Всичко това ми е дошло до гуша, до гуша ми е дошло!
— Pauvre petite!88
— Някакво вътрешно чувство не ми дава да отстъпя пред тях!
— Това е духът… le sport89… вие трябва да сте много борческа натура, мадмоазел.
— Вашата никаква болница съвсем не излезе безопасна в края на краищата — каза Ник.
— Ако бяхте се придържали към нарежданията, мадмоазел…
Ник доби леко учуден вид.
— Но аз съм се придържала.
— Не ви ли казах изрично да не ядете нищо, което идва отвън?
— Нито пък съм яла.
— Ами тия бонбони…
— Ами, че те не влизаха в сметка. Те бяха от вас.
— Какво казахте, мадмоазел?
— Те бяха от вас!
— От мене? Нищо подобно! Не съм изпращал нищо подобно!
— Как да не сте? В кутията имаше картичка от вас.
— Какво?
Ник спазматично посегна към масичката до леглото. Сестрата се приближи до нея.
— Искате картичката, която е била в кутията?
— Да, моля ви се, сестро.
Настъпи моментно мълчание. Сестрата се върна в стаята с картичката в ръка.
— Ето я.
Аз хлъцнах. Поаро също. Защото на картичката с широк почерк бяха написани същите думи, които бях видял Поаро да написва върху картичката за кошницата с цветя: „Привет от Еркюл Поаро.“