— Sasre tonnerre!
— Виждате ли! — с укор каза Ник.
— Не съм го писал това! — извика Поаро.
— Какво?
— И все пак — полугласно добави Поаро, — и все пак това е моят почерк.
— Знам. Той е съвсем същият, както на картичката, която се получи с оранжевите карамфили. Нито за миг не съм се усъмнила, че бонбоните са от вас.
Поаро поклати глава.
— Че как ли сте могли да се усъмните? Ах, сатаната! Хитрият, жесток сатана! Само да си го помисли човек! Той е гениален, тоя човек, гениален! „Привет от Еркюл Поаро.“ Толкова просто. Да, но човек трябва да се сети за такова нещо. А аз… аз не се сетих. Аз пропуснах да предвидя тоя ход.
Ник неспокойно се размърда.
— Не се вълнувайте, мадмоазел. Вие сте невинна… невинна. Виновният съм аз, нещастният идиот! Трябвало е да предвидя тоя ход. Да, трябвало е да го предвидя.
Главата му клюмна. Той бе олицетворение на отчаянието.
— Знаете ли, аз мисля… — обади се сестрата.
Тя се навърташе около нас с неодобрително изражение.
— А? Да, да, отивам си. Смелост, мадмоазел. Това е последната грешка от моя страна. Аз съм засрамен, нещастен… мене са ме излъгали, надхитрили… като някое гимназистче! Но това няма да се повтори. Не! Обещавам ви. Хайде, Хейстингс.
Първата стъпка на Поаро беше да разпита старшата сестра. Тя беше естествено ужасно разстроена от цялата работа.
— Вижда ми се невероятно, мосьо Поаро, съвършено невероятно. Такова нещо да се случи в моята болница!
Поаро се държа съчувствено и тактично. След като я поутеши, започна да разпитва за обстоятелствата, свързани с пристигането на пакета. Затова — заяви старшата сестра — най-добре щяло да е да разпита санитаря, който е бил дежурен по време на пристигането му.
Въпросният служител, който се казваше Ход, беше глупав, но честен наглед, към двадесет и две годишен младеж. Имаше нервен и уплашен вид. Обаче Поаро го успокои.
— Върху вас не може да падне никакво обвинение — каза му благо той. — Но искам да ми разправите точно кога и как е пристигнал тоя пакет.
Санитарят ни погледна объркано.
— Трудно е да се каже, господине — бавно отговори той. — Сума хора идват за сведения и оставят едно-друго за разните болни.
— Сестрата казва, че тоя пакет се получил снощи — обадих се аз. — Към шест часа.
Лицето на момъка светна.
— Сега си спомням, господине. Донесе го един господин.
— Един господин със слабо лице, русокос?
— Беше рус, но не знам дали имаше слабо лице.
— Смяташ ли, че Чарлз Вайз би го донесъл лично? — попитах полугласно Поаро.
Бях забравил, че местното име можеше да е известно на момъка.
— Не беше господин Вайз — възрази той. — Аз познавам господин Вайз. Беше по-едър господин, хубав мъж, дойде с голяма кола.
— Лазаръс! — възкликнах аз.
Поаро ме стрелна с предупреждаващ поглед и аз се упрекнах за своята прибързаност.
— Той дойде с голяма кола и остави пакета. Беше адресиран за госпожица Бъкли.
— Да, господине.
— И какво направихте вие с него?
— Не съм го пипал, господине. Сестрата го занесе горе.
— Точно така, но вие сте го пипали, когато сте го взели от господина, n’est-ce pas?
— О, това да, разбира се, господине. Аз го взех от него и го сложих на масата.
— На коя маса? Покажете ми, ако обичате.
Санитарят ни заведе в хола. Входната врата беше отворена. Близо до нея имаше дълга маса с мраморна плоча, върху която лежаха писма и пакети.
— Всичко, което се получава, се оставя тука, господине. После сестрите занасят нещата горе на болните.
— Спомняте ли си по кое време ви оставиха тоя пакет?
— Трябва да е било към пет и половина или малко по-късно. Знам, че току-що бяха донесли пощата, а това обикновено става към пет и половина. Беше доста претрупан следобед: сума хора донасяха цветя и идваха та видят болните.
— Благодаря ви. Сега, мисля, трябва да видим сестрата, която е занесла пакета горе.
Това се оказа една от стажантките, пухкаво дребно създание, цялото разтреперано от възбуждение. Спомняла си, че е занесла пакета горе в шест часа, когато започнала дежурството си.
— Шест часа — промърмори Поаро. — В такъв случай пакетът трябва да е лежал долу на масата двадесетина минути.
— Моля?
— Нищо, мадмоазел. Продължавайте. Вие сте занесли пакета на госпожица Бъкли?
— Да, имаше няколко неща за нея. Тая кутия, а също цветя, секирчета, от някои си господин и госпожа Крофт, ако се не лъжа. Занесох ги заедно. А имаше и пакет, дошъл по пощата, и колкото да е странно, беше също кутия шоколадени бонбони.