— Comment? Още една кутия?
— Да, интересно съвпадение. Госпожица Бъкли ги отвори и двете. Тя каза: „Ах, колко жалко! Не ми позволяват да ги ям.“ След това отвори капаците, за да погледне вътре и да види дали са съвсем същите, и в едната имаше ваша картичка и тя каза: „Приберете другата нечиста кутия, сестро, че може да ги объркам.“ Ах, божичко, кой би могъл да си помисли такова нещо? Също като у Едгар Уолъс, нали?
Поаро прекъсна тоя словесен поток:
— Две кутии, казвате? От кого беше другата?
— Вътре нямаше никакво име.
— И коя от тях е била изпратена… уж е била изпратена от мене? Тая, която се получи по пощата, или другата?
— Бога ми, не помня. Да се кача горе и да попитам госпожица Бъкли?
— Бъдете така любезна.
Тя изтича на горния етаж.
— Две кутии — промърмори Поаро. — Ето ти и други двадесет?
Сестрата се върна запъхтяна.
— Госпожица Бъкли не е сигурна. Била ги отвила и двете, преди да погледне вътре. Но мисли, че не е била изпратена по пощата.
— Как? — малко объркан, запита Поаро.
— Кутията от вас била тая, която се получила не по пощата. Поне тя мислела така, но не била съвсем сигурна.
— Diable!90 — заговори Поаро, когато си тръгнахме. — Няма ли някой, който да е някога съвсем сигурен? В детективските книги има. Но животът, истинският живот, е винаги пълен с неразбории. Сигурен ли съм самият аз изобщо за нещо? Не, не… хиляди пъти не!
— Лазаръс — подхвърлих аз.
— Да, това е изненада, нали?
— Ще му кажете ли нещо за тая работа?
— Положително. Интересува ме да видя как ще го приеме. Между другото, няма да е зле да попреувеличим за сериозното положение на мадмоазел. Никому не ще повреди, ако накараме всички да повярват, че тя е на смъртно легло. Разбирате ли? Направете печално лице… Да, чудесно. Много приличате на погребален агент. C’est tout a fait bien.91
Имахме късмет да намерим Лазаръс. Беше се навел над капака на колата си пред хотела.
Поаро отиде право при него.
— Снощи, мосьо Лазаръс, сте оставили кутия бонбони за мадмоазел — започна той без всякакви предисловия.
Лазаръс като че ли се изненада.
— Да?
— Това е било много любезно от ваша страна.
— Всъщност те бяха от Фреди, от госпожа Райс. Тя ме помоли да ги занеса.
— А! Тъй ли?
— Закарах ги там с колата.
— Разбирам.
Поаро помълча една-две минути и попита:
— Мадам Райс, къде е тя?
— Мисля, че е във фоайето.
Заварихме Фредерика да пие чай. Тя ни погледна с напрегнато изражение.
— Какво чувам? Ник се била разболяла?
— Безкрайно загадъчна история, мадам. Кажете ми, изпращали ли сте й кутия шоколадени бонбони вчера?
— Да. По-правилно, тя ме помоли да й ги купя.
— Тя ви е помолила да й ги купите?
— Да.
— Но на нея бе забранено да се вижда с когото и да било. Как сте се видели с нея?
— Не съм се виждала. Тя се обади по телефона.
— Аха! И тя ви каза… какво?
— Дали бих й купила една двуфунтова кутия шоколадени бонбони.
— Как звучеше гласът й, слабо?
— Не, съвсем не. Доста силно. Но някак по-различен. Отначало не можах да позная, че е тя.
— Докато самата тя не ви каза коя е?
— Да.
— Сигурна ли сте, мадам, че това е била приятелката ви?
Фредерика имаше стреснат вид.
— Аз… аз… ами разбира се, че беше тя. Кой друг е могъл да бъде?
— Това е интересен въпрос, мадам.
— Да не искате да кажете…
— Бихте ли могли да се закълнете, мадам, че е бил гласът на приятелката ви, като оставим настрана това, което ви е казала?
— Не — бавно каза Фредерика — Не бих могла. Гласът й положително не беше същият. Аз го отдадох на телефона… или може би на болестта…
— Ако не беше ви казала коя е, щяхте ли да я познаете?
— Не, не, мисля, че не. Кой е бил, мосьо Поаро? Кой е бил?
— Тъкмо това имам намерение да узная, мадам.
Мрачното му изражение като че ли събуди нейните съмнения.
— Нима Ник… да не се е случило нещо? — задъхано попита тя.
Поаро кимна.
— Тя е… сериозно болна. Тия бонбони, мадам… са били отровни.
— Бонбоните, изпратени от мене? Но това е невъзможно… невъзможно!
— Не е невъзможно, мадам, понеже мадмоазел е пред прага на смъртта.
— О, боже! — Тя зарови лице в ръцете си, после го повдигна бледо и потрепващо. — Аз не разбирам… не разбирам. Другото — да, но не и това! Те не можеха да бъдат отровни! Никой не ги е пипал освен мене и Джим! Вие правите някаква ужасна грешка, мосьо Поаро!
— Не съм аз тоя, който прави грешка, при все че в кутията имаше мой подпис.
Тя го загледа с неразбиращ поглед.
— Ако мадмоазел Ник умре… — каза той и се закани с ръка.