Фредерика ниско извика.
Поаро се завъртя, хвана ме за ръка и се запъти нагоре към нашата гостна. Там захвърли шапката си върху масата.
— Нищо не разбирам, нищичко! Аз съм като слепец! Като малко дете! Кой ще спечели от смъртта на мадмоазел? Мадам Райс. Кой купува бонбоните, и го признава и разправя история за телефонен разговор, която от начало до край е шита с бели конци? Мадам Райс. Това е твърде просто… твърде глупаво! А тя не е глупава, не.
— Е, тогава…
— Но тя е кокаиноманка, Хейстингс. Сигурен съм, че е кокаиноманка. В това не може да има съмнение. А в бонбоните е имало кокаин. И какво ли искаше да каже с думите „Другото — да, но не и това?“ То трябва да се обясни! Ами пригладеният мосьо Лазаръс, каква роля играе той във всичко това? Какво знае тя, тая мадам Райс? Тя знае нещо. Но не мога да я накарам да заговори. Тя не е от тия, на които страхът развързва езика. Но знае нещо, Хейстингс. Дали историята и за телефона е вярна или я е измислила? Ако е вярна, чий е бил гласът? Казвам ви, Хейстингс, всичко това е много тъмно… много тъмно!
— Най-тъмно е винаги преди развиделяване — казах успокоително аз.
Поаро поклати глава.
— Ами другата кутия, която се е получила по пощата? Можем ли да я изключим нея? Не, не можем, защото мадмоазел не е сигурна. Ех, че неприятна работа!
Поаро изпъшка.
Тъкмо се канех да заговоря, когато той ме пресече:
— Не, не. Не искам повече поговорки. Не мога да издържа повече. Ако искате да сте добър приятел, приятел, готов да се притече на помощ…
— Да — казах аз от все сърце.
— Излезте, моля ви се, и ми купете карти за игра.
Аз се облещих, но после хладно отговорих:
— С удоволствие.
Неволно заподозрях, че Поаро умишлено се мъчи да се отърве от мене.
Обаче в случая не бях справедлив спрямо него. Тая вечер, когато влязох в гостната към десет часа, заварих Поаро внимателно да реди къщички от карти… и си спомних!
Това беше стар негов похват — успокояване на нервите. Той ми се усмихна:
— Да, вие си спомнихте. Това изисква съвършена точност. Карта върху карта… тъй… точно на определеното й място и тя издържа тежестта на картата отгоре и така нататък, все по-високо и по-високо. Вървете си легнете, Хейстингс. Оставете ме тука с моята кула от карти. Аз си прояснявам ума.
Беше към пет часа сутринта, когато някой ме задруса, докато не се събудих.
До леглото ми стоеше Поаро. Изглеждаше доволен и щастлив.
— Това, което ми казахте, приятелю, беше много вярно… Ах, то беше много вярно! Нещо повече: то беше spirituel92!
Аз запремигах насреща му, понеже бях още сънен.
— „Най-тъмно е винаги преди развиделяване“ — ето какво ми казахте. Беше много тъмно, а сега се развиделя.
Погледнах към прозореца. Той беше съвършено прав.
— Не, не, Хейстингс. В главата! В сивото вещество!
Той помълча и тихо добави:
— Виждате ли, Хейстингс, мадмоазел е мъртва.
— Какво? — извиках аз, мигновено отърсил се от съня.
— Ш-ш-ш, ш-ш-ш. Така е, както ви казвам. Не наистина, bien entendu93, но може да се нагласи. Да, за двадесет и четири часа може да се нагласи. Ще го наредя с доктора, със сестрите. Разбирате ли, Хейстингс? Убиецът е сполучил. Четири пъти се е опитвал и не успявал. На петия път е сполучил. И тогава ще видим какво ще стане… Ще бъде много интересно.
18
ЛИЦЕТО НА ПРОЗОРЕЦА
Събитията на следващия ден са съвсем смътни в паметта ми. За нещастие бях се събудил с треска. Тия пристъпи ме спохождат в най-неудобни моменти, откакто хванах малария.
Затова събитията на тоя ден се мяркат в паметта ми като кошмар, в който Поаро ту се появява, ту изчезва като някакъв фантастичен клоун, който периодически излиза на цирковата арена.
Струва ми се, че той безкрайно много се забавляваше. Маската му на обърканост и отчаяние беше прекрасна. Как беше постигнал поставената цел, с която ми беше разкрил в ранните часове на утрото, не мога да кажа. Но той я постигна.
Не ще да е било лесно. Налагащите се измамни хитрини трябва да са били колосални. Англичанинът по природа не е склонен да лъже на едро, а планът на Поаро изискваше именно това. Преди всичко е трябвало да спечели за своя замисъл доктор Грейъм. След като си е осигурил подкрепата на доктор Грейъм, трябвало е да убеди старшата сестра и някои други от персонала на болницата да се съгласят с плана му. Там също трудностите трябва да са били огромни. Вероятно влиянието на доктор Грейъм е наклонило везните в негова полза.
Освен това трябвало е да се справи с началника на полицията и подчинените му. Тука Поаро е трябвало да се бори с цялата машина на бюрокрацията. Въпреки всичко беше най-после изтръгнал принудено съгласие от полковник Уестън. Полковникът недвусмислено подчертал, че не поема никаква отговорност. Поаро и единствено Поаро щял да бъде държан отговорен за разпространяването на тия лъжливи сведения. Поаро се съгласил. Той е бил готов да се съгласи на всичко, само и само да му се позволи да осъществи плана си.