— Малкият ми план се превърна в златна мина за цветарите — съобщи ми той. — Всички поръчват венци: мосьо Крофт, мосьо Вайз, капитан Чаленджър…
Последното име събуди в душата ми някаква нотка на съжаление.
— Вижте какво, Поаро — казах аз, — трябва да го посветиш в тая работа. Нещастникът, той ще се побърка от мъка. Това не е честно.
— Вие винаги изпитвате нежно чувство към него, Хейстингс.
— Той ми харесва. Той е много порядъчен човек. Трябва да го посветите в тайната.
Поаро поклати глава.
— He, mon ami. Не правя никакви изключения.
— Но нали нямате никакви подозрения, че той е забъркан в тая история?
— Не правя никакви изключения.
— Само си помислете колко страда.
— Напротив, предпочитам да мисля каква радостна изненада съм му приготвил. Да мислиш любимата си за мъртва и да откриеш, че е жива! Единствено по рода си усещане, изумително усещане!
— Що за упорит дърт дявол сте вие! Той няма да издаде тайната.
— Не съм сигурен.
— Той е олицетворение на честта. Положителен съм е това.
— Толкова по-трудно ще му е да запази тайната. Да пазиш тайна е изкуство, което изисква много лъжи, изречени по великолепен начин, и голяма склонност да играеш комедии и да им се наслаждаваш. Би ли могъл той да се преструва, вашият капитан Чаленджър? Ако е такъв, за какъвто го смятате вие, положително не би могъл.
— Значи, няма да му кажете?
— Положително отказвам да излагам на опасност малкото си хрумване в името на сантименталността. Ние си играем с живота и смъртта, mon cher. Нали знаете: страданието укрепва характера. Така са твърдели мнозина от прочутите ви духовници, а струва ми се, дори и един епископ.
Отказах се от по-нататъшни опити да разклатя решението му. Доколкото можех да видя, нямаше да промени намерението си.
— Няма да се преобличам за вечеря — продължи полугласно Поаро. — Аз съм един напълно съсипан старец Това е моята роля, нали разбирате? Цялата ми самоувереност е сломена… аз съм съкрушен. Аз се провалих. Аз почти няма да вечерям, храната ще остане недокосната в чинията. Трябва да се държа така, предполагам. После в стаята си ще си хапна няколко кифлички и няколко шоколадени еклера (защо ли ги наричат „светкавици“96?), които бях достатъчно предвидлив да купя от една сладкарница. Et vous97?
— Май още малко хинин — тъжно отговорих аз.
— Уви, бедният ми Хейстингс! Но не губете кураж, утре всичко ще е наред.
— Много вероятно. Тия пристъпи често траят само по двадесет и четири часа.
Не го чух, когато се върна в стаята. Сигурно бях заспал.
Когато се събудих, Поаро седеше на масата и пишеше Пред него лежеше оправен някакъв смачкан лист хартия. Познах, че е същият, на който беше написал тоя списък от „А“ до „Й“ и който после бе смачкал и захвърлил.
Той кимна в отговор на неизречената ми мисъл.
— Да, приятелю, изкопах го отново. Работя върху него под по-друг ъгъл. Съставям списък от въпроси, засягащи всяко едно от лицата. Въпросите може да нямат нищо общо с престъплението: това са само неща, които не зная, неща, които остават необяснени и отговора на които се мъча да открия със собствения ум.
— Докъде сте стигнали?
— Свърших. Искате да чуете? Имате ли достатъчно сили?
— Да, всъщност ми е много по-добре.
— À la bonheur! Чудесно, ще ви ги прочета. Някои от тях, без съмнение, ще ви се видят детински.
Той се покашля.
А. Елин. Защо е останала вътре и не е излязла да гледа фойерверка? (Нещо необичайно, което се потвърждава от думите и изненадата на мадмоазел). Какво е мислила или подозирала, че се е случило? Да не е пуснала някого (например „Й“) в къщата? Истина ли е това, което казва за скривалището? Ако има такова нещо, защо не може да си спомни къде е? (Мадмоазел като че ли е много сигурна, че няма такова нещо, а тя положително щеше да знае). Ако го е измислила, защо го е направила? Чела ли е любовните писма на Майкъл Ситън или изненадата й за годежа на мадмоазел Ник беше искрена?
Б. Нейният мъж. Дали е толкова глупав, колкото изглежда? Дали е посветен в това, което знае Елин, каквото и да е то, или не е? Дали изобщо страда от някакво душевно разстройство?
В. Детето. Дали удоволствието му да гледа кръв е естествен инстинкт, присъщ на неговата възраст и развитие, или е патологично, и дали тая патологичност е наследена от някой от родителите? Стрелял ли е някога с играчка-пистолет?
Г. Кой е г-н Крофт? Откъде е дошъл в действителност? Изпратил ли е завещанието, както се кълне, че е направил? Какво съображение може да е имал да не го изпрати?
Д. Както и по-горе. Кои са г-н и г-жа Крофт? Дали се укриват по някаква причина и ако се укриват, каква е тая причина? Имат ли някаква връзка със семейството Бъкли?