След това погледнах жената. Тя седеше точно срещу мене в голямо кресло и беше току-що свалила шапката си. Беше необикновен тип — „уморена мадона“ дава най-добра представа за нея. Имаше руса, почти безцветна коса с път по средата, опъната направо надолу над ушите и вързана на кок на врата. Лицето й беше мъртвешки бледо и изпито, но въпреки това странно привлекателно. Очите й бяха много светлосиви с големи зеници. Изглеждаше чудновато безразлична. Тя ме гледаше втренчено. Изведнъж проговори:
— Седнете, докато приятелят ви свърши с Ник.
Гласът и беше престорен, отпуснат и изкуствен и въпреки това някак чудновато привлекателен с някаква звучна безучастна красота. Направи ми впечатление, бих казал, на най-уморения човек, когото съм срещал някога. Уморена духовно, не телесно, сякаш се е убедила, че всичко на света е празно и без стойност.
— Госпожица Бъкли много любезно помогна на приятеля ми, когато той си изкриви глезена тая сутрин — обясних аз, след като приех поканата й.
— Така ни каза и Ник — Очите й ме разглеждаха, все още с безразличие. — Сега вече нищо му няма на глезена, нали?
Усетих, че се изчервявам.
— Само едно моментно навяхване — потвърдих аз.
— Тъй ли? Чудесно… Радвам се да чуя, че Ник не е измислила всичко това. Знаете, тя е най-очарователната малка лъжкиня, която е съществувала някога. Нещо изумително — то е особена дарба.
Аз просто не знаех какво да кажа. Смущението ми като че ли й се видя забавно.
— Тя е една от най-старите ми приятелки — продължи жената, — но винаги съм смятала, че лоялността е твърде отегчителна добродетел, не сте ли съгласен? Упражнявана главно от шотландците, също като пестеливостта и спазването на неделната почивка. Но Ник е лъжкиня, нали, Джим? Тая удивителна история със спирачките на колата… А Джим казва, че в нея няма нищо вярно.
— Малко нещо разбирам от коли — каза младият мъж с мек, сочен глас.
Той се пообърна към прозореца. Вън сред другите автомобили имаше дълга червена кола. Изглеждаше по-дълга и по-червена, отколкото би могла да бъде коя да е друга кола. Имаше дълъг лъскав капак от полиран метал. Една свръхкола!
— Ваша ли е тая кола? — попитах го, подтикнат от внезапно досещане.
Той кимна:
— Да.
Изпитах безумно желание да кажа „Би ли могло да бъде другояче!“
В тоя миг Поаро се върна при нае. Аз станах, той ме хвана под ръка, поклони се набързо на компанията и припряно ме повлече със себе си.
— Всичко е наредено, приятелю. Трябва да отидем при мадмоазел в Крайната къща в шест и половина. Дотогава тя ще се е върнала от разходка. Да, да, положително ще се е върнала… здрава и читава.
Лицето му беше напрегнато, а в гласа се долавяше тревога.
— Какво и каза?
— Помолих я да ми назначи среща колкото може по-скоро Тя не прояви особено голямо желание естествено Мисли си (аз виждам как мислите минават през ума й): „Кой е той, тоя дребен човечец? Някой простак, парвеню, кинорежисьор?“ Ако можеше, щеше да ми откаже, но е трудно, когато те попитат изневиделица, по е лесно да се съгласиш. Тя предполага, че ще се върне към шест и половина. Ca y est15!
Подхвърлих му, че в такъв случай работата, изглежда, да е наред, но забележката ми не бе посрещната много благосклонно. Поаро беше наистина настръхнал, както се казва, като оса. Цял следобед крачеше из дневната ни стая, мърмореше си и непрекъснато пререждаше и оправяше разните украшения. Когато му заговарях, махаше с ръце и клатеше глава.
В края на краищата ние тръгнахме от хотела още в шест часа.
— Струва ми се съвсем невероятно човек да се опита да застреля някого в градината на един хотел — забелязах аз, когато слязохме от стъпалата на терасата. — Само един луд би направил подобно нещо.
— Не съм съгласен. При наличност на едно условие да се извърши такова нещо би било кажи-речи съвсем безопасно. Да започнем с това, че градината е безлюдна. Хората, които посещават хотели, са като стадо овци. Прието било да седи на терасата, която гледа към морето — eh bien, всички седят на тая тераса. Само аз, който съм чудак, седя на тая, която гледа към градината. Но и въпреки това аз не видях нищо. Има предостатъчно прикрития, както виждаш: дървета, групи палми, цъфнали храсти. Всеки би могъл да се скрие удобно и да остане незабелязан, докато чака мадмоазел да мине по пътеката. А тя е трябвало да мине по тая пътека. Да обиколи пътя от Крайната къща е щяло да бъде много по-дълго. Мадмоазел Ник Бъкли, тя трябва да е от тия, които вечно закъсняват и избират преките пътища.