— Удивително! — възкликнах аз. — Вие бяхте прав. Предполагам, че е завещанието, според което Фредерика Райс става собственица на имуществото.
— Мосьо Вайз не каза нищо относно съдържанието на завещанието. Той твърде много държи на правилата. Но няма май почти никакво основание да се съмняваме, че е същото завещание. То е подписано, както той ми каза, от свидетелите Елин Уилсън и нейния съпруг.
— И тъй ние се връщаме към старото положение — забелязах аз. — Фредерика Райс.
— Загадката!
— Фредерика Райс — промърморих аз залисано. — Това е красиво име.
— По-красиво, отколкото галеното, с което я наричат приятелите й. „Фреди“… — Поаро изкриви устата си. — …се n’est pas jolie100 за една млада дама.
— Няма много начини да съкратиш Фредерика — казах аз. — Не е като Маргарет, където имаш пет-шест галени имена: Маги, Марго, Мадж, Пеги…
— Вярно. Е, Хейстингс, чувствувате ли се по-щастлив сега? След като разните неща са започнали да се случват?
— Да, разбира се. Кажете ми, очаквахте ли да се случи това нещо?
— Не, не съвсем. Не бях формулирал нищо много точни в ума си. Единственото, което казах, беше, че докопаме ли се до даден резултат, причините за тоя резултат ще станат сами по себе си очевидни.
— Да — съгласих се аз с уважение.
— Какво се канех да кажа тъкмо когато иззвъня телефонът? — мъчеше се да си спомни Поаро. — А, да! Това писмо от мадмоазел Маги. Исках да го погледна още веднъж. В подсъзнанието ми остана впечатлението, че нещо в него ми се видя много странно.
Намерих писмото, където го бях захвърлил, и го подадох на Поаро.
Той го зачете. Аз ходех насам-натам из стаята, гледах през прозореца и наблюдавах яхтите, които се надбягваха в залива.
Внезапно ме стресна някакво възклицание. Аз се обърнах.
Поаро стискаше главата си с двете ръце и се олюляваше напред-назад, очевидно обзет от дълбока горест.
— О! — стенеше той. — Аз съм бил сляп… сляп!
— Какво има?
— Сложно ли бях казал? Объркано? Mais non101. Просто… от просто по-просто! А аз, нещастникът, не съм разбрал нищо… нищичко!
— Боже господи, Поаро, какво е това просветление, блеснало изведнъж пред вас?
— Чакайте… чакайте… не говорете… Трябва да подредя мислите си. Да ги прередя в светлината на това зашеметяващо откритие.
Той грабна списъка си с въпроси и го зачете безмълвно с бързо мърдащи устни. Веднъж или дваж подчертано кимна.
След това остави листовете, облегна се на креслото си и затвори очи. Аз дори си помислих, че е заспал.
Неочаквано Поаро въздъхна и отвори очи.
— Ами разбира се! — рече той. — Всичко идва на мястото си! Всички тия неща, които са ме озадачавали. Всичко, което ми се виждаше малко неестествено Всяко от тях дойде на мястото си.
— Искате да кажете, че знаете всичко?
— Почти всичко. Всичко, което е от значение. В някои отношения съм бил прав в изводите си. В други заключения съм бил смешно далеч от истината. Но сега всичко е ясно. Днес ще изпратя телеграма с два въпроса, но аз вече знам отговорите: те са тука! — Той се почука с пръст по челото.
— А кога ще получите отговорите? — с любопитство го запитах аз.
Той скочи на крака.
— Приятелю, спомняте ли си думите на мадмоазел Ник, че й се иска да постави пиеса в Крайната къща? Довечера ние ще поставим там такава пиеса. Но това ще бъде пиеса, режисирана от Еркюл Поаро. Мадмоазел Ник също ще играе в нея. — Изведнъж той широко се усмихна. — Разбирате ли, Хейстингс, в тая пиеса ще има привидение. Да, привидение. Крайната къща никога не е виждала привидения. Довечера ще види. Не… — прекъсна ме той, когато понечих да му задам въпрос. — Няма да ви кажа нищо повече. Довечера, Хейстингс, ние ще поставим нашата комедия и ще разкрием истината. А сега има много работа… много работа!
Поаро излезе припряно от стаята.
19
ПОАРО ПОСТАВЯ ПИЕСА
Събралите се тая вечер в Крайната къща представляваха интересна група.
Почти не бях видял Поаро през целия ден. Той не се прибра за вечеря, но ми остави бележка, че трябва да бъда в Крайната къща в девет часа. Вечерно облекло, добавяше той, не било необходимо.
Цялата работа приличаше на някакъв съвсем безсмислен сън.
При пристигането си бях въведен в трапезарията и когато погледнах наоколо си, разбрах, че тука бяха всички лица, изброени в списъка на Поаро от „А“ до „И“ („Й“ така или иначе трябваше да се изключи, понеже беше в положението на Дикенсовата г-жа Харис от „Мартин Чъзълуит“, за която се казва, че „такова лице изобщо не съществува“.)
Дори и госпожа Крофт беше тука на нещо като стол за инвалиди. Тя ми се усмихна и кимна.